Нелсън Демил - На север

Когато се спуснахме към пистата, видях, че и цивилният терминал е същата съборетина от едно време. Имах странното усещане, че съм преминал през Зоната на здрача и се връщам за трети мандат. Всъщност си беше точно така.

Кацнахме на мократа писта със съвсем лек отскок, само че по асфалта трябва да бяха останали дупки от снаряди, защото в продължение на километър и половина все едно се движихме по път без настилка.

Самолетът зави и кой знае защо, спря. Докато кацахме, не бях забелязал наоколо други машини, така че явно не чакахме да се освободи портал на това затънтено летище. Когато през войната го ръководеха американците, „Тан Сон Нат“ беше третото по натовареност летище в света и си работеше съвсем нормално. Само че това е друга история. Знаех, че трябва да се потопя в действителността, и се опитах да го направя. Но докато чакахме на пистата, мислите ми все се връщаха към 1972-ра и събитията, довели до второто ми пристигане тук.

Служех във Форт Хадли, където бях останал след първия си мандат и след като с Пеги Уолш бяхме престанали да си пишем или за да съм честен, аз бях престанал дай пиша.

След половин година в базата, поради причина, известна единствено на Господ и Зигмунд Фройд, се ожених за едно момиче от Мидланд, Пати.

Пати беше хубавица, имаше сладък джорджийски акцент, не мразеше янките, обичаше секса и бърбъна, бе по-бедна от мен и винаги беше искала да се омъжи за военен, въпреки че така и не разбрах защо. Нямахме и нямаше да имаме абсолютно нищо общо, обаче да се задомиш млад и без никакъв смисъл, изглежда, си вървеше с местната култура. Наистина нямам представа какво съм си мислил.

През войната квартирите за семейни бяха кът и в базата нямаше свободни жилища, затова живеехме в един мизерен къмпинг, „Уиспъринг Пайнс“, заедно със стотици други военни, техните съпруги и деца.

Пред очите ни мъжете отиваха на война и едни се връщаха, други — не, или още по-лошо, някои пристигаха във военната болница с липсващи части на тялото. Пиехме много, имахме много връзки с чужди съпруги и съпрузи и войната се точеше, без да й се вижда краят.

Та така, аз, бостънският хлапак, живеех в къмпинг с жена, чийто акцент и възгледи обикновено ми бяха неразбираеми, и ми оставаше да изслужа няколко години в армията, докато момчетата около мен получаваха второ и даже трето повиквателно за Виетнам. Не си мислете, че не ми липсваха Пеги и Бостън, приятелите и близките ми. Особено когато Пати настройваше радиото на кънтри и трябваше да слушам песни като „Мани си езика от устата ми, щот та целувам за сбогом“. Или „Как да ми липсваш, гат не си тръгваш?“

Мама, тате и братята ми още не бяха имали удоволствието да се запознаят с новата госпожа Бренър — все избягвах да отидем на север или те да дойдат на юг.

Изобщо не мислех, че пак ще видя „Уиспъринг Пайнс“, но миналото лято го видях, когато разследвах под прикритие незаконната сделка с оръжие във Форт Хадли, случая, станал известен като „Дъщерята на генерала“. През това време можех да живея другаде, обаче избрах къмпинга, вече опустял и пълен с призраци.

С възрастта започвам да взимам странни решения и изглежда, съзнателно или подсъзнателно се връщам към неща и места отпреди много отдавна. Като сега, докато чаках на пистата на летище „Тан Сон Нат“. Трябва да поговоря с психиатър.

Но да се върнем във Форт Хадли, Джорджия, през 1971-ва. Вече бях старши сержант — по онова време бързо се издигахме — и като ветеран от войната, бях придаден към Пехотната школа, където обучавах новобранците да не загиват и да убиват други младежи. Между другото, пехотата е гадна работа, обаче беше по-добре да обучавам пехотинци, отколкото да съм пехотинец във Виетнам.

В този момент страната открито се вдигаше на бунт, новобранците бяха пълни скапаняци и бойният дух и дисциплината отиваха по дяволите.

Само че всичко хубаво си има край и знаех, че ми предстои да получа повиквателно за Виетнам, втора серия.

Наистина ми се щеше да избегна тази вълнуваща възможност, но исках да се измъкна и от дупката, в която живеех, включително, със съжаление го признавам, от брака си. Нямаше да съм първият военен, предпочел войната пред гарнизонния живот и семейството, нямаше и да съм последният, съжалил, че го е направил.

Имах и други съображения — брат ми Вени навършваше наборна възраст. Той беше и продължава да е страхотен човек, изключително умен и лежерен. За нещастие прекарва много време, наврял глава в гъза си, и вероятността да оцелее във Виетнам не бе много голяма.