Майкъл Крайтън - Аборт

Гласът й беше леко дрезгав, а устните — чувствени. Имаше хубав акцент и леко английска интонация.

— Хайде, кажете.

— Искам да говоря с вас за дъщеря ви — започнах аз.

— Моята заварена дъщеря — изрече тя бързо, минавайки край мен на път към черното порше.

— Да, вашата заварена дъщеря.

— Разказах вече всичко на полицията. А сега закъснявам за среща, така че, ако ме извините…

Тя отключи вратата на колата и я отвори.

— Казвам се…

— Зная кой сте. Джошуа спомена за вас снощи. Предупреди ме, че може да се опитате да ме видите.

— Е?

— Каза ми, доктор Бери, да ви пратя по дяволите.

Мисис Рандъл правеше всичко възможно, за да изглежда ядосана, но си личеше, че се преструва. Имаше нещо друго, което се четеше на лицето й — може би любопитство или пък страх. Стори ми се странно. Тя запали колата.

— Приятен ден, докторе.

Наведох се към нея.

— Изпълнявате заповедите на съпруга си ли?

— Обикновено го правя.

— Но не винаги — казах аз.

Тя тъкмо щеше да включи колата на скорост, но спря с ръката на лоста.

— Моля?

— Имам предвид, че съпругът ви не е наясно с някои неща.

— Напротив — отговори тя.

— Знаете, че съм прав, мисис Рандъл.

Тя загаси колата и ме погледна.

— Ще ви дам 30 секунди да напуснете тази собственост, преди да извикам полицията.

— Ще извикате полицията? Не мисля, че това е разумно.

Жената губеше контрол, нейната самоувереност се изпаряваше.

— Защо дойдохте тук?

— Искам да ми разкажете за нощта, в която закарахте Керън в болницата — неделя вечерта.

— Ако искате да разберете повече за онази нощ, погледнете в онази кола. — Тя посочи жълтото порше.

Отидох да погледна. Беше като в ужасен сън. Дамаската, някога жълтеникаво-кафява, сега беше червена. Шофьорското място, пътническото място, копчетата по таблото бяха червени. Кормилото беше тук-там червено. Килимът на пода беше червен. Галони кръв бяха изтекли в тази кола.

— Отворете вратата — каза мисис Рандъл — и пипнете седалката.

Направих го. Беше още влажна.

— Три дни по-късно все още не е изсъхнала. Толкова много кръв изгуби Керън. Това е, което й направи той.

Аз затворих вратата.

— Това нейната кола ли е?

— Не, моята. Керън нямаше кола. Джошуа не искаше да й купува, преди да навърши 21.

— Тогава тази чия е? — кимнах аз към черната кола, в която седеше тя.

— Нова е. Вчера я купихме.

— Ние?

— Аз я купих, с разрешението на Джошуа.

— Ами жълтата?

— Полицията ни посъветва да я запазим като веществено доказателство, ако стане нужда. Но щом можем, веднага ще…

— Какво точно се случи в неделя през нощта?

— Не съм длъжна да ви отговарям — каза тя със стиснати устни.

— Разбира се, че не сте — усмихнах се леко.

Знаех, че съм я хванал натясно — в очите й се четеше страх. Тя погледна настрани, взирайки се направо през предното стъкло.

— Бях сама вкъщи. Джошуа имаше в болницата спешен случай, а Уилям бе дежурен в Медицинския институт. Беше около три и половина сутринта. Керън бе на среща. Чух да свири клаксонът на колата. Не спираше. Станах от леглото, облякох си един халат и слязох долу. Колата ми беше там, с работещ мотор и, включени фарове. Клаксонът още свиреше. Излязох навън и я видях. Беше припаднала върху бутона на клаксона. Навсякъде имаше кръв.

Тя пое дълбоко въздух и затършува в чантата си за цигара. Извади пакет френски и аз й поднесох огънче.

— Продължавайте.

— Няма повече за разказване. Преместих я на другата седалка и я закарах в болницата.

Тя пушеше цигарата с кратки, отривисти движения.

— По пътя се опитвах да разбера какво се е случило. Знаех откъде кърви, защото полата й беше цялата мокра. „Лий го направи.“ Каза го три пъти. Никога няма да забравя този слаб, тънък глас.

— Тя беше в съзнание? Беше в състояние да разговаря с вас?

— Да — каза мисис Рандъл. — Припадна отново точно когато стигнахме в болницата.

— Как разбрахте, че абортът е бил предизвикан? — попитах. — Не допускате ли, че може да е било спонтанен аборт?

— В чантата й открих чековата й книжка. Последния чек, който беше дала, беше за триста долара с дата от неделя. Ето откъде знам.

— Бил ли е осребрен чекът? Проверихте ли?

— Разбира се, че не е бил — отговори тя. — Човекът, който има чека, сега е в затвора.

— Разбирам — казах замислено.

— Това е добре. А сега ще трябва да ме извините.

Мисис Рандъл излезе от колата и забърза по стълбите обратно към къщи.

— Мислех, че закъснявате за среща — не се стърпях аз.