Майкъл Крайтън - Аборт

Статистиката доказва, че криминалните аборти са около 25 пъти по-смъртоносни, отколкото би могло да бъдат. Повечето хора са ужасени от това, но Арт разсъждаваше за тези неща трезво и внимателно. Той твърдеше нещо много интересно: че една от причините абортите да останат нелегални е тази, че са сравнително безопасни.

— Трябва да се осмислят фактите — каза той веднъж. — Милион жени е нищо незначещо число. Това, което е от значение, е, че на всеки трийсет секунди се прави по един криминален аборт — всеки ден, година след година. Това го прави много често срещана операция и за добро или зло, в болнични условия тя е безопасна.

По специфичния си циничен начин той говореше и за прага на смъртността, както сам го наричаше. Дефиницията му за понятието беше следната: това е броят на хората, които трябва да умират инцидентно и безсмислено всяка година, преди някой да се сети да се развълнува за тях. Изразен в числа, той беше установен на около 30 000 на година — толкова бяха и американците, които умираха при автомобилни катастрофи.

— Това е то — казваше Арт. — На ден по магистралите умират около 80 души и всички го приемат като обичаен факт от живота. Е, в такъв случай кой ще го е еня за 14-те жени, които умират при аборт всеки ден?

Той твърдеше, че за да се принудят лекарите и адвокатите да направят нещо, смъртните случаи при аборт би трябвало да достигнат 50 000 на година, а може би и повече. Спрямо сегашните стойности на смъртността това означаваше 10 000 000 аборта на година.

— Може би е странно, но аз правя лоша услуга на обществото. Не съм загубил пациентка при аборт, следователно поддържам ниска смъртността. Това е добре за пациентите ми, разбира се, но е лошо за обществото като цяло. Обществото би се развълнувало само от страх или от чувството за вина. Ние реагираме само на големите числа, малките не ни впечатляват. Кой щеше да забележи, ако Хитлер беше убил само 10 000 евреи?

Той продължаваше да обяснява как, като прави безопасни аборти, запазва статуквото, и това намалява натиска на обществеността върху законодателите. После каза и още нещо:

— Проблемът на тази страна е, че жените нямат никаква воля и смелост. Те биха предпочели скрито да им бъде направена опасна и нелегална операция, отколкото да се опитат да променят законите. Законодателите са мъже, а мъжете не забременяват, те могат да си позволят да бъдат моралисти. Също както и свещениците — ако имаше жени свещеници, щяхме да станем свидетели на бързи промени в религията. Но политиката и религията се управляват от мъже, а жените просто не смеят да упражнят натиск. А това е лошо, защото абортите са работа на жените — техни са децата, техни са телата, техен е рискът. Ако 1 000 000 жени пишат писма до конгресмена си, може би нещо би се променило. Вероятно трудно, но все пак има някакъв шанс. Само че те няма да го направят.

Тази мисъл го тревожеше повече от всичко друго. Сетих се за нея, докато шофирах, за да се срещна с една жена, която според всички сведения беше твърде смела и решителна: мисис Рандъл.

Северно от Кохасет, на около половин час от ниската част на Бостън, се намира разкошен жилищен квартал, построен по дължината на скалистия бряг. Той твърде много напомня на Нюпорт — стари къщи с архитектурна стойност с великолепни морави и изглед към морето.

Къщата на Рандъл беше огромна, четириетажна, в готически стил; зданието беше бяло, с претенциозни балкони и кулички. Тревната площ се разстилаше до водата; общо взето, около къщата имаше пет акра двор. Минах с колата по чакълестия път и паркирах пред къщата до две поршета — едно черно и едно яркожълто. Явно цялото семейство караше поршета. Вляво от къщата имаше гараж със сив мерцедес. Той вероятно беше за слугите.

Излязох от колата и тъкмо се чудех как ще се оправя с иконома, когато някаква жена излезе от главния вход и слезе по стълбите. Слагаше си ръкавици, докато вървеше, и изглежда, бързаше. Когато ме видя, тя спря.

— Мисис Рандъл?

— Да — каза тя.

Не знам какво бях очаквал да видя, но със сигурност не беше това, което видях. Жената беше висока и облечена в бежов костюм на Шанел. Косата й имаше лъскав черен цвят, краката й бяха дълги, очите — големи и тъмни. Нямаше повече от 30 години. Скулите на лицето й бяха остри и ясно очертани.

За няколко секунди се взирах в нея с недоумение, чувствайки се като глупак, неспособен да предприема нищо. Тя се намръщи срещу мен от нетърпение.

— Какво желаете? Няма цял ден да ви чакам.