Майкъл Крайтън - Аборт

Той вдигна рамене.

— Просто така.

В това нямаше никакъв смисъл. Бях сигурен, че не ми казва всичко.

— Имало ли е други членове на фамилията Рандъл, които са ти били изпращани?

— Какво имаш предвид?

— Точно това, което казах.

— Не мисля, че има нещо общо — каза той.

— Би могло да има.

— Уверявам те, че няма.

Аз въздъхнах и дръпнах от цигарата си. Знаех, че когато поискаше, Арт можеше да прояви инат на магаре.

— Добре. Сега ми разкажи нещо повече за момичето.

— Какво искаш да знаеш?

— Виждал ли си я преди?

— Не.

— Някога да си я срещал в обществото?

— Не.

— Да си помагал на някой от приятелите й?

— Не.

— Как можеш да бъдеш сигурен?

— По дяволите — каза той. — Не мога да бъда сигурен, но се съмнявам, че е възможно. Тя беше само на осемнайсет.

— Добре — казах.

Арт вероятно бе прав. Знаех, че обикновено правеше аборти само на омъжени жени между 30 и 40 години. Често казваше, че не иска да се замесва с по-млади, макар че понякога го правеше. По-възрастните и омъжените жени бяха много по-безопасни, по-дискретни и по-големи реалистки. Но знаех също така, че напоследък бе освободил от бременност доста млади момичета, защото казваше, че да оперира само омъжени жени, било дискриминация. Казваше го полу на шега, полу на истина.

— Как изглеждаше тя — попитах, — когато дойде в кабинета ти? Как би я описал?

— Имаше вид на добро момиче — каза Арт. — Беше хубава, интелигентна, добре сложена. Много пряма, както вече казах. Дойде в кабинета ми, седна, постави ръце на коленете си и разправи всичко на един дъх. Използваше дори медицински термини като аменорея. Повлияла й е, предполагам, семейната среда на лекари.

— Беше ли нервна?

— Да, но при аменорея всички млади момичета са нервни и е трудно да се направи разлика.

Жените често страдат от нередовен менструален цикъл поради психологически причини.

— Цели четири месеца?

— Наистина твърде много, освен това беше наддала на тегло.

— Колко?

— Седем килограма.

— Прегледа ли я?

— Не. Предложих й, но тя отказа. Бе дошла при мен за аборт и когато й казах не, просто си тръгна.

— Каза ли какво възнамерява да прави?

— Да — отговори Арт. — Тя повдигна леко рамене с думите: „Е, предполагам, че ще трябва да им съобщя и да родя детето.“

— И ти реши, че няма да потърси друго място да й направят аборт?

— Точно така. Тя изглеждаше много интелигентна и възприемчива и като че ли добре разбра положението си. Това е, което се опитвам да правя в такива случаи — да обясня на жената защо е невъзможно да й бъде направен безопасен аборт и защо трябва да се примири и да роди детето.

— Очевидно е размислила.

— Така изглежда.

— Чудя се защо.

Той се изсмя.

— Някога срещал ли си родителите й?

— Не — отговорих аз. И усещайки шанса си, попитах: — А ти?

Но Арт беше бърз. Той ме изгледа внимателно с изпитателен поглед, който представляваше нещо като неизказано поздравление, и каза:

— Не; никога. Но съм чувал за тях.

— Какво си чувал?

В този момент сержантът се върна и започна да отключва вратата.

— Времето изтече — каза той.

— Може ли още пет минути? — помолих аз.

— Не. Времето ви свърши.

— Говорил ли си с Бети? — попита Арт.

— Да. Тя е добре. Ще й се обадя, като си тръгна, и ще й предам, че си добре.

— Тя ще се притеснява — каза Арт.

— Джудит ще стои при нея. Всичко ще бъде наред.

Той се усмихна печално.

— Съжалявам, че ви причиних толкова много неприятности.

— Няма нищо.

Аз погледнах сержанта, който стоеше на вратата, и чакаше.

— Полицията не може да те задържи. Ще те пуснат до следобеда.

Сержантът се изплю на пода. Аз се сбогувах с Арт.

— Между другото, къде е сега тялото?

— Вероятно в Мем. Но може и да е заминало вече за Сити.

— Ще проверя — казах аз. — Не се тревожи за нищо.

Излязох от килията и сержантът заключи вратата след мен. Не проговори нищо, докато ме извеждаше, но когато стигнахме фоайето, каза:

— Капитанът иска да те види.

— Добре.

— Ще му бъде интересно да си поговорите.

— Просто ме заведете — казах аз.

Надписът на олющената зелена врата гласеше: „Убийства“. Под него на картонче беше изписано на ръка: „Капитан Питърсън“. Той се оказа недодялан едър мъж с късо подстригана сива коса. Заобиколи бюрото, за да се ръкува с мен. Забелязах, че куцаше с десния си крак. Не се постара да го прикрие, по-скоро го подчертаваше, оставяйки ходилото си да се тътри шумно по пода. Ченгетата, както войниците, могат да се гордеят с недъзите си. Всеки знаеше, че Питърсън не беше получил своя при автомобилна катастрофа. Запитах се от какво ли бе раната му и реших, че вероятно беше от куршум — рядко се случва някой да бъде ранен с нож в прасеца. Той подаде ръка: