Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— И защо? Не я харесаха ли?

— Не, харесаха я — каза Малори. — Само че взеха Лио за говорител и използваха него вместо нашите неща. Основно видео клипове.

В края на стълбите прокара картата през устройството и вратата се отключи с щракване. Пристъпиха в малкия гараж под сградата. Беше тъмно, като се изключи ярката дневна светлина откъм рампата към улицата. Малори с раздразнение забеляза, че един пикап е блокирал частично рампата. Открай време имаха проблеми с пикапите за доставки, които паркираха тук.

Обърна се към американеца.

— С кола ли сте?

— Да. Пикап. — И посочи.

— А, добре, значи е ваш. Има ли кой да ви помогне?

— Не. Сам съм. Защо?

— Защото е дяволски тежко — каза Малори. — Може да е просто кабел, но пък е дълъг половин милион фута. Тежи повече от триста килограма, приятел.

— Ще се справя.

Малори отиде при своя роувър и отключи багажника. Американецът подсвирна и пикапът се спусна с трополене по рампата. Караше го яка жена с щръкнала къса коса и тъмен грим.

— Мислех, че сте сам — каза Малори.

— Тя само кара пикапа — каза американецът. — Не й обръщайте внимание.

Малори се обърна към отворения багажник. Вътре бяха наредени бели кутии с надпис „Кабел Етеренет (незащитен)“. И спецификации с по-дребен шрифт.

— Да видим някой — каза американецът.

Малори отвори една кутия. Вътре бяха наредени големи колкото юмрук намотки от много тънки жици, всяка в найлонова опаковка.

— Както виждате — каза той, — това е жица за противотанкови снаряди.

— Така ли?

— Това ми казаха. Затова е опакована по този начин. Една намотка за всеки снаряд.

— Не разбирам от тия неща — каза американецът. — Аз съм просто превозвачът. — Отиде да отвори задната врата на пикапа. После почна да носи кутиите, една по една. Малори също се включи.

— Онзи човек каза ли ви нещо друго? — попита американецът.

— Всъщност да — каза Малори. — Каза, че някой купил петстотин ракети на Варшавския договор. „Горещ пламък“ или „Горещ камък“, или нещо подобно. Без бойни глави, без нищо. Само ракетите. Та жиците им били дефектни.

— Това не го бях чул.

— Така ми каза. Снарядите били купени в Швеция. Готенбург, струва ми се. Транспортирани били от там.

— Май сте притеснен.

— Не съм притеснен — каза Малори.

— Сякаш ви е страх, че може да сте се забъркали в престъпление.

— Няма такова нещо.

— Сигурен ли сте? — попита американецът.

— Естествено, че съм сигурен.

Повечето кутии вече бяха в пикапа. Малори започваше да се поти. Струваше му се, че американецът току го поглежда. Скептично, без да го крие. После каза:

— Я ми кажете. Как изглеждаше онзи мъж?

Малори не беше толкова глупав, че да отговори на въпроса. Сви рамене.

— Ами нищо особено.

— Американец ли беше?

— Не знам.

— Не знаете дали е бил американец?

— Не можах да определя със сигурност.

— И защо така? — каза американецът.

— Може да е бил канадец.

— Сам ли беше?

— Да.

— Защото чух да се говори за някаква страхотна жена. Секси, на високи токчета, впита поличка.

— Щях да забележа такава жена — каза Малори.

— Не бихте… премълчали за нея? — Нов скептичен поглед. Малори забеляза издутина върху хълбока на американеца. Пистолет? Възможно беше.

— Не. Беше сам.

— Който и да е бил.

— Да.

— Ако питате мен — каза американецът, — аз бих се зачудил защо на някой са му притрябвали половин милион фута жица за противотанкови снаряди. Така де, за какво са му?

— Не каза.

— И вие просто рекохте: „Дадено, приятел, половин милион фута жица, остави го на мен“, без да задавате никакви въпроси?

— Изглежда, вие сте по въпросите — каза Малори. Продължаваше да се поти.

— И си имам причина — каза американецът. Тонът му стана зловещ. — Трябва да ти кажа нещо, приятел. Не ми харесва това, което чувам.

Последните кутии бяха натоварени в пикапа. Малори отстъпи назад. Американецът затръшна едната врата, после и другата. Когато втората врата се затвори, Малори видя шофьорката пред себе си. Явно бе стояла зад вратата.

— И на мен не ми харесва — каза тя. Беше с работен комбинезон, от онези, които се носят в армията. Свободни панталони и високи кубинки. Широко зелено яке. Дебели ръкавици. Тъмни очила.

— Я чакай малко — каза американецът.

— Дай ми телефона си — каза тя. И протегна ръка. Другата й ръка беше зад гърба. Все едно държеше пистолет.

— Защо?

— Дай ми го.

— Защо?

— Искам да го погледна, затова.