Крис Муни - Да помним Сара

— Но те ме излъгаха — възразява Сара.

— Знам. Ще ми се да променя това, но не е в моята власт. Много съжалявам. Когато пораснеш, ще видиш, че хората често лъжат. Дори най-близките ни. Тъжно е и боли, но се случва. Ето защо е важно човек да си мисли за хубавите неща. Като това сега.

Майк бърка в задния си джоб и подава на Сара няколко снимки.

— Малко са омачкани — казва той. — Забравих, че са там, и седнах отгоре им.

Сара забавя ход, докато ги разглежда.

— Майка ти ще дойде по-късно довечера.

Сара продължава да разглежда снимките, а Майк е готов да отговаря на въпросите й, ако попита нещо. Сара преминава към следваща снимка.

— О, Господи! — възкликва тя. — Това да не е плюшено мече?

— Това е Фанг — кучето ти. Той е булмастиф.

— Какъв е огромен.

— Да знаеш само какви лиги пуска. На следващата снимка ще го видиш като бебе.

Сара разглежда снимката. Но вниманието й не е привлечено от Фанг. Разглежда образа на момиченце с килнати очила и криви зъби, което седи до заспалото кутре. Майк нарочно е взел тази снимка — надява се тя да събуди някакъв спомен.

Приближава детето, колебае се дали да не отпусне длан върху рамото му, когато Сара забелязва следващата снимка, зърнесто цветно изображение от вестник, запечатало Лу Съливан на излизане от затвора. Бил му е донесъл изрезката тази сутрин, а той я сгъва и пъхва в задния джоб с намерение да я прочете по-късно.

— Кой е този?

— Това е… Помогна ми да те открия.

— Но името му е Лу Съливан, също като твоето.

И като твоето.

— Роднина ли ти е?

— Баща ми е. И твой дядо.

Сара му подава снимките.

— Твои са. Можеш да ги задържиш.

— Ще ми ги пазиш ли? Не искам да ги изгубя.

Добива затворен вид. Много я е притиснал.

— Разбира се. — Майк се усмихва, но насила. Взема снимките и ги прибира в задния джоб.

— Гладна съм. Искам да се върнем, за да хапна нещо.

— Добре — отвръща Майк. — Имаш ли нещо против аз да поостана тук за малко?

— Не.

— Добре.

— Хубаво тогава. До по-късно. — Сара се извръща и затичва, отдалечава се от него, нагоре по склона, към къщата, където я очакват доктор Дейвис и другите психолози.

До по-късно.

Всичко е наред, напомня си той. Сега вече имат време. Поне това имат.

Към единайсет вечерта Майк излиза на задната веранда за една цигара. Небето е черно, обсипано със звезди, въздухът още пази зимния мраз. Пали, сяда в люлеещия се стол и вдига крака върху парапета, усетил костите си натежали от напрежението на изтеклия ден.

Доктор Дейвис и другата психоаналитичка прекарват голяма част от следобеда със Сара, която изведнъж се затваря и отказва да разговаря. Иска да си седи сама, затворена в стаята.

— Изтощена е — обяснява му доктор Дейвис. — Твърде много й дойде. Дайте й време.

Дал е цели пет години. Сара няма нужда от толкова приказки. Онова, от което има нужда, е да се прибере у дома, а не тук, в тази чужда селска къща, пълна с непознати лица и вещи. Трябва да се прибере в нейната къща, в нейната стая, да седне в нейното си легло, а той ще приседне до нея и двамата ще започнат да разглеждат снимките от деня на раждането й до времето, когато му я отнемат. Ще разгледат всичките снимки, ще изгледат всички видео записи, а след това пак и пак, докато най-накрая тя ще се обърне към него и ще каже:

— Пушенето ти вреди.

Майк се извръща. Сара е излязла на верандата.

— Имаш право. — Майк смачква цигарата на пода, а след това запраща фаса в тъмнината, преди да смъкне крака от парапета.

Сара застава до него. Облякла е сиво долнище и памучно яке върху тениската си. Майк се пита кой ли е купил това яке, дали е подарък за рожден ден, който си е избрала сама. Спомен за дома й от последните пет години, който й носи успокоение, докато чака в тази чужда къща да я отведат в друга, също чужда, в една чужда стая.

— Не можеш да заспиш?

— Не.

— Тежък ден.

Сара кимва. Има някакъв проблем. Изписано е върху лицето й.

Дошла е да ми каже, че иска да си отиде у дома, при другото семейство.

Но това няма как да стане. Сара не може да се върне в Канада, но топлите чувства към семейство Меър са тук, те са истински и няма как да се заличат.

— Този белег — проговаря Сара, като допира с пръст дясното слепоочие и приближава, за да види той по-добре. Белегът е едва забележим, неравен, около два сантиметра дълъг. — Нямам спомен за него. А ти?

Сеща се за изсъхналата кръв върху качулката на нейното яке.

— И аз нямам.

Сара кимва. Сякаш ще избухне в плач. Майк устоява на порива да я прегърне. Не пресилвайте нещата, казва доктор Дейвис. Нека дойде сама. И най-важното — слушайте. Слушайте, без гняв, без да съдите.