Крис Муни - Да помним Сара

Зад гърба му, откъм вътрешността на къщата, звъни телефон. Майк извръща рязко глава, за да види през прозореца агента Феръл, който крачи по дъсчения под, приближил към ухото си клетъчен телефон. Жената в черен костюм е детски психолог. Казва се Тина Дейвис. Майк е прекарал целия вчерашен следобед и по-голямата част от вечерта в разговори с нея — обяснява му как да подходи към Сара, какво следва да очаква.

Най-важна е Сара , подчертава доктор Дейвис. В самото начало ще бъде изключително объркана. Трябва да се приспособи към много неща: към новината, че родителите й са живи, към факта, че със съпругата ви сте разведени. Възможно е дори да бъде гневна. Може и да откаже да говори. Това е нормално. Семейство Меър са били много добри с нея.

Семейство Меър. Бездетни католици. Дайна Меър не могла да зачене и не приемала варианта с осиновяване. Двамата с Албърт Меър са били част от групата на Тери Ръсел. Това е водещата новина за всяка радио и телевизионна станция, за всеки вестник и според Феръл ще става все по-голяма. Майк не може да осмисли всичко, което се случва, и няма представа как ще се справи Сара.

— Свърза ли се вече с Джес? — пита Бил.

— Не още. — Когато новината гръмва, тя е по средата на двайсет и четири часовия си полет до Австралия. Щом самолетът се приземил, на борда му се качили австралийски полицаи, за да й я съобщят. В момента Джес лети обратно. Самолетът й каца тази вечер.

Сега звъни телефонът на Майк. Не го изключва заради Джес.

Но дисплеят показва служебния номер на Сам.

А гласът е на Нанси Чайлдс:

— Как е самочувствието, татенце?

— Много съм нервен. Страх ме е. Каквото и да си мислиш, все ще е вярно.

— Всичко ще бъде наред.

— Само това ми повтарят.

— Ще видиш. Както ти е добре известно, твоите разкрития са нещо велико. Ще те засипят с обаждания — Опра, Даян Сойър, литературни агенти с молби за издателски права. Моят съвет е да си наемеш медиен специалист, който да те представлява, та да разполагаш с цялото си време за Сара. Знам една, която няма равна на себе си. Луси Уотърс. Ще й кажа да ти се обади по-късно на мобилния. Нещо против?

— Би било чудесно. Искам да ти благодаря, Нанси…

— Не престанах да ровя, защото ти пожела така. Всички, аз и включително, те съветваха да се откажеш, но ти не ни послуша. Вие, господин Съливан, не престанахте да вярвате, така че ако изгаряте от желание да благодарите на някого, обърнете се към огледалото.

— Няма начин да те наддума човек, нали?

— Това ни е друга обща черта със Сам. Като става дума за нея, ето ти я. Изчакай така.

Обажда се Сам:

— Няма да те задържам. Искам само да ти кажа колко съм щастлива заради теб.

— Нямаше да се справя самичък. Благодаря ти, Сам. За всичко.

Задната врата се отваря и навън излиза агент Феръл, този път без костюм и вратовръзка. Заместил ги е с джинси, бяла риза и непромокаем елек.

— Трябва да бягам — казва Майк. — Да ти звънна по-късно?

— Няма да ходя никъде.

— Нито пък аз. — Благодари още веднъж и затваря.

Днес Феръл е усмихнат. Синият му поглед е ведър.

Майк го харесва. За него няма въпрос, който да е прекалено глупав или твърде настоятелен. През първите два дни Майк не престава да пита: „Сигурен ли сте, че е Сара? Потвърдено ли е вече?“ Той неизменно отвръща с ослепителна усмивка, уверява го, че е така: „Няма никакво съмнение. Дъщеря ви е. Сравнихме отпечатъци от пръсти, а трябва да ви уверя, че там грешка няма.“

И въпреки това оня гаден страх не престава да пълзи по гръбнака на Майк. Съжалявам, господин Съливан, но стана грешка. И го връщат с кола в Белхам, обратно в неговата запустяла къща, пълна сега с чакащи репортери, а той се изтъпанва пред тях, за да каже: „Много съжалявам, но е станало недоразумение.“

— Дъщеря ви е вече на път — съобщава Феръл. — До един час ще бъде тук. Господин О’Мали, нали разбирате…

— Знам, знам. Само семейството. Детето ще бъде достатъчно ошашавено, за да го объркваме допълнително. Докторката вече ме подкова.

— Колата ви чака отпред — допълва Феръл и се обръща към Майк: — Доктор Дейвис иска да поговори с вас, преди дъщеря ви да е пристигнала.

Дъщеря ви.

Сара е на път за насам.

При него.

У дома.

И Майк се изпълва с такава радост, че май ще се пръсне.

А с нея нахлуват нови страхове.

— Ами ако не ме познае? — пита той доктор Дейвис.

— Възможно е в началото. Била е шестгодишна.

— И половина.

— Моля?

— Сара бе на шест и половина, когато я взеха.