Крис Муни - Да помним Сара

Доктор Дейвис се усмихва. Изглежда истински съпричастна и готова да помогне. Майк изпитва желание да си излее душата пред тази жена, да извади сърцето си на показ и да го сложи на масата за дисекция — каквото тя пожелае.

Седнали са в дневната. Доктор Дейвис заема кресло, обърнато към прозореца, през който се вижда дългата, криволичеща алея. Майк седи върху диван, надвесен напред, потрива длани между коленете и гледа в пода.

— Вие какво си спомняте от шестгодишна възраст?

Майк успява да извика в ума си само отделни фрагменти: прекосява улицата към двора на съседа; качва се в гребна лодка с Лу; разправя се с майка си в някаква книжарница — настоява за две книжки за оцветяване вместо една.

— Възможно е Сара да пази някакви спомени за вас и жена ви, които са дълбоко скрити. Но това е временно. Тези спомени ще изплават, само че трябва да й дадете време. Периодът е травмиращ за Сара. Тя е с промито съзнание, както и останалите деца. Именно е тази цел групата е отвличала само малки. Дайна и Албърт Меър са й казали, че двамата с жена ви сте мъртви. Тя е живяла в ново семейство, в чужда страна, а изведнъж се изтърсва полиция и я отвежда. И Сара разбира не само че двамата сте живи, но и че семейство Меър са я отвлекли. Може също да е дочула едно-друго за принадлежността им към тази радикална религиозна група. Във всички случай има да осмисля много неща. И е възможно да не иска това да стане веднага. Би било в реда на нещата. Спомнете си какво изпитахте, когато научихте истината за майка си.

Майк кимва. Разказал е всичко на доктор Дейвис.

— Ами ако поиска да се върне при тях?

— Няма начин — те заминават в затвора.

— Но тя може пак да го иска. Възможно е, нали? — Майк вдига поглед.

— Вие сте й баща — отвръща доктор Дейвис тихо, но с твърд тон. — Това не може да се промени по никакъв начин. Пътят няма да бъде гладък. Може да има мигове, в които ще изпитате гняв и разочарование от цялата тази несправедливост. Но това ще отмине. Тя наближава дванайсет. Още е малка. Част от детството й с вас все още предстои. Имате време. Това е дар, какъвто други семейства няма да получат. Не го забравяйте.

Майк си мисли за Ашли Жиру, прехвърлила двайсет и пет, абсолвентка в Италия; за Карълайн Ленвил, която е над четирийсетте, омъжена, с две деца, и живее на два километра от приемните си родители в Брунсуик, Канада. Ами ако и той беше в тяхното положение и му се налагаше да срещне един вече пораснал човек?

— Ето ги — обажда се доктор Дейвис.

Майк извръща глава, за да види как в алеята спира черен линкълн.

Изправя се, а сърцето му бие с такава сила, че го е страх да не изхвръкне от гърдите. Пред очите му лумва заглавие: БАЩАТА НА ИЗЧЕЗНАЛО МОМИЧЕ ГО ОТКРИВА САМО ЗА ДА БЪДЕ ПОКОСЕН НА МЯСТО ОТ СЪРДЕЧЕН УДАР.

Защо го изпълва такъв ужас? Безброй пъти се е молил този миг да настъпи и ето го, сега на една ръка разстояние, там, пред входната врата, а неговата кожа лепне, стомахът му е свит като юмрук и подскача.

— Господин Съливан?

Дълбоко, бавно дишане. Всичко ще бъде наред. Всичко ще се оправи.

Майк бърше потта от челото си. Изпробва устойчивостта на нозете си. Малко треперят, но вършат работа.

— Вие сте й баща. Не го забравяйте.

При тези думи Майк отваря вратата, за да се изправи пред дъщеря си.

Сара е висока. Много по-висока, отколкото си я е представял.

И слаба. Не от недохранване, а от неудържимия растеж на тялото.

Очилата ги няма.

Както и конската опашка. Косите са подстригани късо, до раменете, точно както си е представял. Те са така фини и руси, че чак белеят под слънчевите лъчи.

Няма обеци. Няма бижута. Облечена е твърде семпло: джинси, розова блуза с дълъг ръкав и щампована отпред мъничка дъга, бели кецове.

Но което му прави най-силно впечатление, онова, което едва не го кара да рухне пред очите на всички, е лицето й. Разпознава упорития израз на своето шестгодишно момиченце, което не искаше да го хване за ръка онази вечер на Хълма.

Сара стои изправена между трима агенти. Ръцете й са сключени отпред, главата наведена, впила е поглед във върховете на обувките си. Разстроена е. Когато усети, че е направила нещо лошо, тя винаги застава в тази поза, с поглед в краката, в пода, във всяко друго нещо, само не и в твоя поглед. Като я вижда такава, Майк понечва да се хвърли към нея, да я сграбчи в обятията си и притисне с все сила, да я освободи от всичката болка и страх, от купищата въпроси и сам да попие всичко това. Също както когато бе малка. Когато бе негова.