Крис Муни - Да помним Сара

Но няма да стане така.

Майк се хваща за перилото и започва да се спуска, стъпало по стъпало, поглъща я с поглед и го е страх, че ако малко забърза, ще полети с главата надолу, ще я спука, а после срещата ще протече в „Бърза помощ“. Когато стига до чакъла, ръката му продължава да стиска парапета.

— Нека им дадем малко повече пространство — обажда се доктор Дейвис.

Всички кимват и се отдръпват настрани. Сара вдига поглед към масивна жена в джинси и тъмносива блуза. Навярно психоложка, казва си Майк. Жената се отмества само на една-две стъпки и се подпира върху предния капак на линкълна.

Майк приближава дъщеря си, но не прекалено — оставя й пространство да диша под всички тия погледи, приковани в тях двамата.

— Здрасти — проговаря Майк, доволен от това, че гласът му звучи силен и уверен.

— Здравей — отвръща тя тихичко.

Като чува този глас, Майк понечва да протегне ръка и да я докосне, да се увери, че е истинска.

— Как беше пътуването?

— Дълго — отвръща тя все така тихо, с наведен поглед, прикован към кецовете.

— Искаш ли да се поразтъпчеш? Да се разходим малко?

Очите на Сара се впиват в Майк. Гледали са го някога от люлката, търсели са го из къщи, блясвали са от радост, когато се е прибирал — същият, оформен с негова помощ и под негово влияние поглед, сега го разглежда, изучава и се пита кой е този мъж.

Спомни си нашата последна Коледа, Сара. Беше толкова развълнувана, че ме събуди в четири сутринта, за да ми прошепнеш в ухото: „Той дойде, тате, Дядо Коледа дойде пак!“ Спомни си как не искахме да будим мама и аз слязох долу да приготвя палачинки, и как ги изгорих, а ти опита една, сбърчи личице и ги даде всичките на Фанг. Спомни си как, макар да не обичаш маслини, всеки път ги опитваш и правиш гнуслива гримаса. Спомни си онази съботна сутрин, когато домъкна всичките си кукли и животни в дневната, нареди ги на дивана, а после се качи върху масата за кафе, все едно е импровизирана сцена.

В главата му са запазени стотици подобни спомени. Но в дадения момент всичко това е без значение. В нейната бръмчат спомените от семейство Меър — спомени, случки и събития, за които той няма никаква представа.

Сара не помръдва.

Кажи, че си спомняш, Сара. Моля те. Дай ми поне нещичко.

— Нямам нищо против да се разходим — продумва тя.

Зад къщата има хамбар и конюшня. Но без коне. Има и нещо, което според Майк е малка ледена пързалка. И Сара гледа натам, може би си мисли същото.

Докато се спускат по склона към горските пътеки, той се чуди дали да заговори пръв, или да я изчака да започне. Решава да си мълчи. В момента тя сякаш се наслаждава на тишината и покоя. Едва ли е имала тази възможност през последните няколко дни.

Минават десетина минути и Майк усеща, че не може да търпи повече това мълчание.

— Знам, че сега си много объркана и дори може би уплашена. Това е нормално. Ако не ти се приказва, ще го разбера. По-важно е ти какво изпитваш.

Сара не кимва, не реагира — продължава да върви с поглед, вторачен в земята. Иска му се да изтръгне цялата болка, която носи в себе си вече пет години, да я излее в думи, които би могла да разбере, които да изградят мост, по който тя да тръгне и да осъзнае целия ад, през който е преминал.

— Казаха ми, че сте мъртви.

Майк кимва, мъчи се да не позволи на гнева да се изпише върху лицето му.

— Спомням си как седя в кухнята, а те двамата ми казват, че сте загинали, а едни лоши хора ме търсят. Затова са ми сменили името на Сюзън Меър. Само така щели да ме предпазят от тези лоши хора. И ми казваха, че ако спомена пред някого истинското си име, те ще ме открият, ще дойдат да ме убият, а също и тях двамата.

Слушай. Тук става дума за Сара. А твоята работа е да слушаш.

— Господин и госпожа Меър са били винаги много мили с мен. Водеха ме на църква. Никога не ми викаха. Водиха ме в „Дисни Уърлд“. Защо им е да ме лъжат?

Те са религиозни фанатици, Сара. До един налудничаво вярват, че Бог говори през тяхната уста. Нямат нужда от свещеници, защото и те са точно толкова безнравствени, колкото е и най-последният сред нас. Поради същата причина са наказали отец Джона. Той е имал дързостта да опрощава жени, които се осмеляват да решават вместо Бог.

Мислите на Майк се връщат за момент към Джона, чието тяло студенее в земята. Джона — страдалец до последния си дъх.

Няма защо да разказва всичко това на Сара.

— Понякога човек е способен да повярва в нещо с такава сила, че вярата да го заслепи — казва Майк. — И когато това се случи, когато с цялото си сърце и разум повярваш, че онова, което мислиш или вършиш, е правилно, нищо друго не си в състояние да забележиш. В своите сърца и разум господин и госпожа Меър дълбоко вярват, че думите и делата им са истина.