Дийн Кунц - Ускорение

Челото му не гореше. Ако кукичките бяха замърсени, нямаше да предотврати инфекцията, особено ако връхчетата и контрите бяха закачили костта.

Не рискуваше да хване тетанус. Преди четири години, когато правеше промени в гаража заради дърводелската работилница, беше порязал дълбоко лявата си ръка на една панта, остра и разядена от ръждата. Тогава му сложиха инжекция против тетанус. Затова сега нямаше нужда да се тревожи. Нямаше да умре от тетанус. Нито пък от инфекция от кукички. Създаваше си изкуствено тази тревога, за да не мисли за реалните и по-големи заплахи.

Отиде в кухнята и отлепи бележката от хладилника. Смачка я на топка и тръгна към кофата за боклук. Вместо да я изхвърли обаче, той я изглади на масата и я прочете.

Стой вкъщи тази сутрин. Мой партньор ще дойде при теб в 11:00. Чакай го на предната веранда.

Ако не останеш вкъщи, ще убия дете.

Ако информираш полицията, ще убия дете.

Изглеждаш много ядосан. Не ти ли протегнах ръка? Протегнах ти.

Партньор. Тази дума го тревожеше. Въобще не му харесваше.

В редки случаи убийците работеха по двойки. Полицаите ги наричаха партньори убийци. Удушвачът от Хилсайд в Лос Анджелис не беше един човек, а двама братовчеди. Снайперистът от Вашингтон — двама мъже. Семейство Мансън бяха повече от двама.

Един прост барман можеше да се надява на вниманието на един безмилостен психопат. Чак на двама — не.

Били дори не помисли да се обади на полицията. Изродът на два пъти показа, че говори сериозно. Ако Били не се подчинеше, той наистина щеше да убие някое дете. В този случай поне имаше избор, при който не се налагаше да осъжда някого на смърт.

Макар че в първите четири реда нямаше нищо сложно за разбиране, последните два бяха доста загадъчни.

Не ти ли протегнах ръка? Очевидно беше, че му се подиграва. Били усети и нещо като намек, че информацията, която се съдържа в бележката, би му била полезна, стига да я разбере. Препрочете я шест, осем, десет пъти, но не му стана ясно. Само се ядоса.

Все пак разполагаше с нова бележка, която можеше да използва като доказателство. Макар че не беше кой знае колко съдържателна и нямаше да направи особено впечатление на полицията, възнамеряваше да я запази.

Отиде в хола и огледа книгите. През последните години те бяха просто предмети, от които се налагаше да бърше праха. Взе „В наше време“, мушна бележката между първите две страници и остави томчето обратно на полицата.

Помисли си за Лани Олсен, който седеше мъртъв в креслото с приключенски роман на скута си.

Отиде в спалнята и измъкна револвера изпод възглавницата. Докато го държеше, си припомни усещането при стрелба. Той се втвърдяваше в дланта му и откатът преминаваше по костите на ръката му, като създаваше водовъртеж в костния му мозък, както когато рибите се мятаха във водата.

В едно от чекмеджетата на скрина имаше отворена кутия с амуниции. Той сложи три резервни патрона във всеки от предните джобове на панталона си. Струваха му се достатъчни. Каквото и да предстоеше, нямаше да е война. Сцената щеше да е пълна с агресия и кръвожадност, но пък щеше да е кратка.

Изглади смачканото спално бельо на леглото. Нямаше кувертюра, но оправи възглавниците и подпъхна чаршафа и завивката под дюшека, така че да са добре опънати.

Когато взе револвера от нощното шкафче, Били си спомни не само отката, но и чувството да убиеш човек.

Джеки О’Хара отговори на мобилния си телефон с реплика, която често използваше, докато беше зад бара.

— С какво мога да ви преметна?

— Шефе, Били е.

— О, Били, знаеш ли за какво се говореше в бара снощи?

— За спорт?

— Ами. Ние не сме спортен бар.

Загледан през кухненския прозорец към поляната, където сърните вече ги нямаше, Били каза:

— Извинявам се.

— Ония, дето ходят в спортните барове — за тях пиенето не значи нищо.

— Само средство да си размътят мозъка.

— Точно така. Със същия успех можеха да пушат марихуана или да се натъпчат с кофеин. Ние не сме спортен бар.

Това Били вече го беше чувал, знаеше какво се очаква да каже.

— За нашите клиенти пиенето е вид церемония.

— Повече от церемония. То е честване, ритуал, едва ли не тайнство. Не за всички, но за повечето. То е причастие.

— Добре, предавам се. За Биг Фут ли се говореше?

— Де да беше. Най-хубавите, най-оживените разговори в бара са за Биг Фут, летящите чинии, изчезналата Атлантида, съдбата на динозаврите…

— … какво има на тъмната страна на Луната — намеси се Били, — чудовището от Лох Нес, Торинската плащаница…