Дийн Кунц - Ускорение

Не смееше да отиде на лекар. Трябваше да се лекува сам.

В 3:30 сутринта по провинциалните пътища нямаше никой освен него. Нощта беше безветрена, но при движението колата създаваше свое течение, което го блъскаше през счупения прозорец. На светлината на халогенните фарове лозята в равнината и по склоновете на хълмовете, както и горите по върховете бяха позната гледка за очите му, но с всеки изминат километър ставаха чужди на сърцето му, като пустошта на чужди земи.

През февруари на Били му бяха извадили кътник, чиито корени се бяха сраснали с челюстта. Стоматологът му беше изписал обезболяващо, викодин. Били беше изпил само две от десетте таблетки. На опаковката пишеше, че лекарството трябва да се взема по време на ядене. Той не беше вечерял и нямаше апетит. Искаше обаче лекарството да му подейства и извади от хладилника начената тава с домашно приготвена лазаня.

Макар че дупките на челото му бяха запушени от съсиреци и вече не кървяха, болката не стихваше и му беше все по-трудно да си събере мислите. Реши да не губи време да топли храната в микровълновата фурна и сложи лазанята студена на масата.

На шишето с лекарството имаше розов етикет, който предупреждаваше да не се пие алкохол по време на лечението. Да вървят по дяволите. Нямаше намерение да кара кола или да работи с машини през следващите няколко часа. Глътна таблетката, лапна парче лазаня и отпи глътка „Елефант“, датска марка бира, която уж съдържаше по-голям процент алкохол.

Докато се хранеше, мислеше за убитата учителка, за Лани, седнал в креслото в спалнята, за това, какво ще предприеме по-нататък убиецът. Тези мисли не се отразяваха добре на апетита, нито на храносмилането му. Вече нищо не можеше да се направи за учителката и за Лани, а и нямаше как да предугади следващия ход на психопата.

Съсредоточи се върху Барбара Мендел, такава, каквато бе някога, не в сегашното й състояние в „Шепнещите борове“. Тези спомени обаче неизбежно го накараха да се замисли какво ще стане с нея, ако той умре. Това го подсети за малкия квадратен плик от лекаря й. Измъкна го от джоба си и го отвори. Името д-р ДЖОРДАН ФЕРИЪР беше отпечатано с релефни букви върху кремавия лист. Почеркът беше равен.

Драги Били,

Когато започнеш да планираш посещенията си при Барбара така, че да не съвпадат с часовете ми за визитация, знам че е дошло време за 6-месечната оценка на състоянието й. Моля, обади се в кабинета ми да си запазиш час.

По бирената бутилка се стичаха капчици вода. Той подложи картичката на д-р Фериър под нея, за да не намокри масата.

— Защо не се обадиш ти в моя кабинет да си запазиш час — измърмори Били.

Тавата беше наполовина пълна. Макар че нямаше апетит, той изяде всичко, като тъпчеше храната в устата си и дъвчеше усилено, сякаш яденето можеше да засити гнева така, както засища глада.

След време болката в челото му значително намаля. Той отиде в гаража, където държеше рибарските си принадлежности, и взе клещи за рязане на тел. Върна се в къщата и след като заключи задната врата, отиде в банята да огледа лицето си в огледалото. Кървавата маска беше засъхнала. Приличаше на абориген, на жител на Ада.

Психопатът беше вкарал трите кукички много внимателно. Явно бе опитал да нанесе колкото се може по-малко поражения. За подозрителните полицаи подобно внимание само би потвърдило теорията, че се е самонаранил.

От едната страна кукичката завършваше със закривена част с контрата, а от другата имаше ухо, към което се завързваше кордата на въдицата. Ако издърпаше контрата или ухото през раната, щеше да разкъса плътта. С помощта на клещите Били отряза ухото на една от кукичките, после стисна контрата между палеца и показалеца си и измъкна скъсения прав край.

След като извади и трите кукички, взе душ с толкова гореща вода, колкото можеше да изтърпи. Дезинфекцира раните със спирт, после с кислородна вода. Накрая ги намаза с мехлем и ги покри с марля, която залепи с лейкопласт.

Легна си в 4:27 сутринта — толкова показваше часовникът на нощното шкафче. Леглото му беше двойно, с две меки възглавници. Главата му лежеше на едната, а твърдият револвер беше под другата.

И нека Бог да не ни съди прекалено строго… 4 4 Т. С. Елиът, „Пепелната сряда“; превод Ирина Черкелова и Румяна Чолакова.

Клепачите му натежаха, очите му се затвориха и той видя Барбара, чиито бледи устни изричаха загадъчни слова.