Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

Не му трябваше много време да осъзнае ефекта.

Залата на „Алфа Делта Фи“ беше успешно превърната в копие на голяма сламена африканска колиба. Присъствуваше и ослепителното екваториално слънце, пръскащо лъчи през отдушника.

— Забележително! Наистина забележително. Сигурно ви е отнело месеци.

— Почти година и половина — рече Джони. — Много е приятно, отпуска нервите. Знаете ли, че редица преуспяващи дизайнери започват да се занимават с този вид дейност — „назад към природата“. Много е функционално и лесно се поддържа.

— Това изказване има опасния тон на оправдание. Няма за какво да се оправдавате. Страхотна е.

— Та аз не се оправдавам. Адам твърди, че в примитивното има известно величие. Едно гордо наследство.

— Адам е прав. Само че не е първият, който го е забелязал.

— Моля ви, мистър Матлок, не ни подценявайте…

Матлок изгледа Джони над ръба на чашата с пунш „Суахили“. Ех, помисли, колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите.

„Съзаклятническата стая“ на „Алфа Делта Фи“ бе издълбана в подземията на най-отдалечения край на къщата на братството. Беше построена в началото на века, когато възпитаници с впечатляващо потекло влагаха внушителни суми в хобита като тайни общества и братства. Тази дейност прокарваше и пропагандираше определен начин на живот, но същевременно го бе запазила само за избраници.

Хиляди младежи с колосани яки бяха „посвещавани“ в подобното на храм заграждение, бяха шепнали тайни молитви, разменяли скришом ръкостискания, обяснявани им със сериозни физиономии от по-възрастни деца, клели се бяха до смърт да изповядват избраната вяра. А след това се бяха напивали и бяха повръщали по ъглите.

Матлок си мислеше всичко това, докато наблюдаваше ритуала. И той е не по-малко детински и не по-малко нелеп от сцените, вече разигравани в тази зала, реши той. Може би физическите му аспекти бяха по-брутални по своето съдържание, но и церемонията се коренеше не в изящните стъпки на танца, а в дивите, животински молитви към примитивни богове. Молитви за сила и оцеляване. Не молби за непрекъсната привилегированост.

Самият ритуал представляваше поредица от неразбираеми припявания над чернокож студент — очевидно най-младият брат в Зала „Лумумба“, прострян на бетонния под, гол, с изключение на червено парче плат, увито около краката и кръста. След всеки припев, означаващ края на една песен и началото на следващата, четирима високи студенти вдигаха момчето над тълпата. Залата беше осветена от няколко десетки дебели свещи, сложени в свещници, а сенките танцуваха по стените и тавана. Принос към този театрален ефект имаше и фактът, че петимата активни участници в ритуала бяха намазали телата си с мазнина и изрисували лицата си с диаболични линии. С все по-дивото звучене на песните тялото на момчето се издигаше все по-високо и по-високо, докато накрая се откъсна от ръцете на четиримата и след части от секундата се върна в протегнатите им ръце. Всеки път, когато черното тяло с червената препаска изхвърчаше във въздуха, тълпата реагираше с нарастващи по сила гърлени звуци.

Внезапно Матлок, който наблюдаваше малко разсеяно, усети, че е изплашен. Изплашен за младежа, чието вдървено, намазано с мазнина тяло излиташе във въздуха с такава сила. Защото още двама, облечени като останалите, се бяха присъединили към четиримата в средата на залата. Но вместо да помагат при изхвърлянето, те клекнаха под тялото и извадиха ножове с дълги остриета, по един във всяка ръка. Коленичиха на пода и протегнаха ръце така, че остриетата застанаха отвесно нагоре, неподвижни като тялото на момчето над тях. При всяко снижаване на момчето четирите остриета се приближаваха по малко към него. Едно подхлъзване, едно непресметнато движение от страна на някой от четиримата и ритуалът щеше да свърши със смърт за дребничкия студент. С убийство.

Матлок почувствува, че не може да допусне ритуалът да продължи и започна да търси с поглед Адам Уилямс. Видя го най-отпред, накрая на кръга, и започна да си пробива път към него, ала мъжете наоколо му попречиха — безмълвно, но решително. Погледна сърдито най-близкия, който го задържаше за ръката, но той не забеляза погледа му — беше хипнотизиран от сцената, която се разиграваше в центъра на залата.

Внезапно почувствува друга ръка, този път на рамото си. Обърна се и видя Адам Уилямс.

— Изглеждате разтревожен. Няма за какво.

— Слушайте! Тази глупост отива твърде далече! Момчето може да бъде убито!