Зяпнал, Брайсън се бе досетил, че генерал-майор Раду Драган е втори по старшинство в тайната полиция. Извратен тип със сексуални отклонения и пословично корумпиран.
Ченгето обаче, макар и разколебано, бе кряснало:
— Плашиш ме, а, кучко?
Елена бе примляснала с дъвката и нагло отвърнала:
— Хич не ми пука за теб. Ама щом искаш да проваляш изключително важна и поверителна операция на Секуритате, моля! Пробвай се, галфон такъв! Аз само си върша работата. Драган си умира за девствени унгарски момиченца и като си свърши работата, аз му ги връщам по места. Щом ще ми пречиш, окей… давай, давай! Като изкараш на бял свят курвалъка на Драган, голяма услуга ще си извъртиш, нямам думи! Ха-ха. Хайде давай — обади се, де! Ама не му знаеш номера, нали… Я опитай този, да видиш!
Тогава тя в скоропоговорка бе изтърсила дълъг номер заедно с букурещкия код.
Все още несигурен, полицаят бе набрал номера. Поставил слушалка на ухото, след секунди бе пребледнял като смъртник — очевидно наистина го бяха свързали със Секуритате.
Сетне, мърморещ неясни извинения, бързо бе закрачил към колата и отпрашил с максимална бързина в посока, обратна на тяхната.
На границата бяха преминали безпроблемно. Малко по-късно Брайсън бе запитал:
— Онова наистина ли бе номер на Секуритате?
— Естествено, на Главното управление — бе отвърнала тя с негодувание срещу съмненията му.
— Е, вие откъде…
— Не са ли ви казали, че имам отлична памет за цифри. С числа работя и съм много добра…
На сватбата кум на Ник бе Тед Уолър. Родителите на Елена бяха прехвърлени на ново място, с нова самоличност и нови легенди — в Ровини, на Адриатика. Управлението бе уредило всичко, бе поело грижата за бъдещето им. По съображения за сигурност на Елена не бе позволено да ги посещава — тя бе приела тези мерки като необходимо зло, но страдаше и много тъгуваше по тях.
След съответните процедури тя пък бе назначена в отдела по криптография на Управлението. Там се занимаваше с разчитане на вражески кодове и анализ на прихванати съобщения и документация. Бе невероятно надарен работник, може би най-добрият криптограф на централата, а и си обичаше работата. Веднъж му бе казала: „Имам теб, имам си работата, ако и родителите ми бяха тук, всичко щеше да бъде съвършено!“
Един ден Ник информира Уолър, че нещата между двамата стават все по-сериозни, и веднага усети, че практически му иска разрешение да сключи брак. А то си беше и така. Обаче от кого искаше разрешение? От работодателя? Или от наставника… от бащата може би? Не бе сигурен. Принцип в Управлението бе да няма рязка граница между частното и служебното. А всъщност се бе срещнал с Елена по време на служебна задача и му се струваше коректно Уолър да бъде уведомен. Шефът се бе усмихнал и бе изразил искрено одобрение.
— Браво, най-сетне си намери майстора — бе казал Уолър добронамерено.
И като магьосник, който вади стотинки от заешко ухо, незабавно бе измъкнал отнейде бутилка „Дом Периньон“.
Брайсън се замисли за медения месец, който бяха прекарали на мъничък, зелен и почти пуст карибски остров. Плажът бе покрит със ситен розов пясък. Вътрешността бе осеяна с тамариндови горички, а сред тях се виеше ромонлив поток. Скитаха се из тази дивна пустош, ужким да я изследват, но всъщност да се скрият от любопитни хорски очи, и наистина се губеха из природата, по-скоро в прегръдките един на друг. Тук времето е спряло, казваше Елена.
Помислеше ли за нея, тутакси си спомняше как нарочно се скитаха без път и посока из тайните кътчета на онзи прекрасен островен рай — това бе нещо като техен ритуал — само на двамата. Защото си вярваха, че докато имат себе си — един друг, — нищо не може да им се случи.
Сега обаче той наистина я бе загубил и усещаше себе си висящ, с изтръгнати корени; като кораб без цел, посока и котва; като странник без топло домашно огнище. Голямата празна къща бе тиха като гроб, а той все чуваше губещия се в ефира неин глас по време на последния им разговор, когато тя му съобщи, че го напуска. Бе му дошло като гръм от ясно небе, но всъщност не бе точно така. Не, причината не е в дългите месеци на раздяла, го бе уверявала тя. Причината се криеше в нещо доста по-дълбоко, много по-важно.
— Вече не те познавам, Ник — бе казала тя. — Не те познавам и не ти вярвам…
Той я обичаше, по дяволите, ОБИЧАШЕ я с цялата сила на сърцето си. Това не й ли бе достатъчно? Възраженията и молбите му бяха истински, чувствени, бурни. Но белята вече бе станала. Фалш, твърдост, суровост и студенина — това са качества, присъщи на агента, за да може той да оцелее. А Ник, изглежда, бе започнал да ги носи и у дома. Никой и ничий брак не може да превъзмогне подобна ситуация. Той криеше някои неща от нея — особено един инцидент — и именно затова изпитваше невероятни угризения.
Читать дальше