Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Брайсън ги бе поздравил на румънски.

— Buna ziua. Unde este cea mai apropiata statie Peco? Къде е най-близката бензиностанция?

— Sinteti pe un drum gresit — бе отвърнал математикът. Объркали сте пътя.

След това хората се бяха качили в скривалището на камиона, междувременно прикрит в рядка горица край пътя. Брайсън им бе оставил сандвичи и питейна вода за дългото пътуване до границата. А красивата Елена Петреску бе седнала до него в шофьорската кабина, както бе предварително уговорено.

Първите няколко часа тя упорито бе мълчала. Брайсън се бе опитал да поведе разговор, но безуспешно. Тя мълчеше или отговаряше едносрично, а той не бе сигурен дали е стеснителна или се страхува. Пресичаха страната в посока на отдалечен граничен пункт с Унгария. Пътуваха нощем с добра средна скорост, всичко изглеждаше наред. Прекалено добре за район като Балканите, където всеки момент може да стане нещо неочаквано — тази мисъл често глождеше Ник.

Затова и никак не се бе изненадал, когато зърна мигащите светлини на полицейска кола. Бе пътна полиция, проверяваща трафика на около осем километра от унгарската граница. Не се и стресна, когато ченгето му махна с палката да отбие автомобила и да спре.

— Какво ли, по дяволите, ще искат сега? — бе подхвърлил небрежно на Елена, докато обутият в черни ботуши полицай приближаваше камиона.

— Рутинна проверка — бе отвърнала тя.

— Дано да е така — бе откликнал той и свалил стъклото на прозореца.

Румънският му бе доста добър, но не и акцентът. Не можеше да мине за местен човек, но затова пък и паспортът му бе унгарски. Бе се наканил да спори с полицая — както е логично да се очаква от шофьор в международния транспорт, пътувал достатъчно дълго, уморен и раздразнен от всяко излишно според него спиране.

Полицаят бе поискал документите и се бе зачел в тях — всъщност всичко би трябвало да е наред.

— Какъв е проблемът? — бе попитал Брайсън.

Ченгето се бе заяло с фаровете. Единият не работеше добре, както може и да се очаква от стар камион. Сетне поиска да провери товара — какво карате?

— Износ — кратко бе обяснил Брайсън.

— Отворете!

Въздъхвайки раздразнено, Брайсън бе слязъл и тръгнал към задната врата. На колана отзад под ризата и сивото яке бе затъкнал полуавтоматичен пистолет — би го използвал само в краен случай, защото навсякъде по света убийството на полицай носи огромен риск.

Може да го види някой от минаваща кола, възможно е проверяващият полицай да се е обадил на колеги и съобщил номерата на камиона. Тогава щяха да го подгонят с обединени сили. Още по-просто бе да го спрат и арестуват на границата. Знаеше, че не бива да убива полицая, но отлично разбираше, че може и да няма избор.

Бе отворил вратата и забелязал алчното изражение на ченгето. Това го бе успокоило: може би кашон или два алкохол биха задоволили румънеца. Обаче последният жадно бе започнал да рови по кашоните и да ги мести и не след дълго бе стигнал почти до скривалището. Бе заподозрял нещо и започнал да почуква по картоните.

— Какво има отзад?

Брайсън бе посегнал към оръжието, но в същия миг се бе появила Елена. Изкусително поставила ръка на стройния си кръст, с пълна с дъвка уста, междувременно обилно намазала устни с ярко червило, руж и пудра, тя приличаше на проститутка. Бе се навела към полицая с ръце на кръста и нахално дъвчеща, бе попитала:

— Какво на майната си търсиш?

— Я да си… майката! — бе я изгледал накриво полицаят.

И отново бе продължил да рови с двете ръце зад последния ред кашони. Стомахът на Брайсън се бе свил в болезнено кълбо, когато ченгето бе напипало лоста за отваряне на скривалището. Не бе останала друга възможност, освен да убие румънеца. А тази Елена какво, по дяволите, правеше? Тя още повече антагонизираше този дървеняк!

— Хей, другарю, нека те попитам нещо — изведнъж бе казала Елена с тих глас. — Не ти ли е скъп животът?

— Какво искаш ти, ма, курво? — се бе сопнало ченгето и извърнало към нея.

— Питам те ясно, не ти ли е скъп животът? Защото си на път да си го съсипеш… а и да си купиш билет за някоя психиатрична болница! Чаткаш ли? А може и някой бедняшки гроб…

Брайсън окончателно се бе вбесил: тази глупава девойка бе разрушила толкова усилия. Незабавно трябваше да я спре!

Ченгето тъкмо отваряше калъфа на старомодния си военен тип полеви телефон, за да се обади някъде — вероятно на шефа си.

— Ако ще се обаждаш, по-добре позвъни направо в Главно управление — Секуритате, и поискай да ти дадат самия Драган — бе изтърсила Елена с усмивка на намацаното лице.