Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Бяха я построили заедно. Този факт беше много важен. Може би това нямаше значение за други неща. По-важни неща. Но помагаше.

Той тръгна от навеса за лодки и закатери стръмната наклонена тераса. Можеше винаги да каже в каква форма се намира, докато стигне до половината на изкачването. Ако се задъхаше, или когато го боляха краката, той тайно си даваше обет да яде по-малко и да тренира повече. Сега беше доволен, че почувства леко неудобство. Или може би съзнанието му беше твърде ангажирано, за да си обясни напрежението.

Не, помисли си той, чувства се доста добре. Една седмица далече от службата, постоянният солен въздух, приятният, изпълнен с активност край на летните месеци; да той се чувстваше чудесно.

И тогава си спомни за тефтера и подсъзнателно написаната дума. БОСТЪН.

Сега вече не се чувстваше чудесно. Изкачи и последното стъпало на каменната тераса и видя, че жена му лежи в един шезлонг, с отворени очи, вперила поглед във водата, невиждана нещо. Винаги чувстваше лека болка, когато тя гледаше така. Тъжната болка на болезнените спомени.

Заради проклетия Бостън.

Той разбра, че тя не е чула идването му, заради безшумните маратонки; не искаше да я изплаши.

— Здравей — нежно каза той.

— О! — примижа Филис. — Добре ли мина плаването, скъпи?

— Чудесно. А ти, добре ли си спа? — Тривейн се приближи до нея и лекичко я целуна по челото.

— Много добре, докато не ме прекъснаха. Прекъснаха съня ми.

— Така ли? Мислех, че децата закараха Лилиан в града.

— Не бяха децата, нито пък Лилиан.

— Думите ти ми звучат заплашително. — Тривейн се пресегна към огромния правоъгълен хладилник и взе кутия бира.

— Не заплашително, просто съм учудена.

— За какво говориш? — Той отвори кутията бира и отпи.

— Обади се Франклин Болдуин. Защо не си му позвънил в отговор на неговите обаждания?

Тривейн държеше бирата до устата си и гледаше жена си.

— Опитвам се да го избегна.

— Мислех си, че го харесваш.

— Харесвам го. Страшно много. И това е още по-важна причина, за да го избягвам. Много скоро той ще поиска нещо от мене и аз ще му откажа. Поне си мисля, че ще поиска това, а аз искам да му откажа.

— Какво?

Тривейн безучастно пристъпи към каменния край на терасата и постави от борената кутия на перваза.

— Болдуин иска да ме завербува. Носи се такъв слух. Мисля, че го наричат „въздушен процес“. Той оглавява тази комисия по разходите на отбраната. Те сформират подкомисия, за да осъществят това, което любезно наричат „задълбочено изучаване“ на връзките на Пентагона.

— Какво означава това?

— Четири или пет компании — в действителност конгломерати са отговорни за някакви странни седемдесет процента от бюджета на отбраната. По един или друг начин. Вече няма ефективен контрол. Тази подкомисия е измислена, за да шпионира комисията по отбраната. И те търсят председател.

— И ти си този, когото искат?

— Аз не искам да съм този. Щастлив съм там, където съм. Който и да заеме тази длъжност, ще се превърне в слуга на държавата… дори да си върши работата наполовина.

— Защо?

— Защото в Пентагона е една бъркотия. Това не е тайна. Прочети във вестниците. Пише го всеки ден. Дори не е прикрито.

— Тогава защо някой трябва да бъде слуга, за да се опита да оправи това? Разбирам да създаваш врагове, но национален слуга…

Тривейн нежно се засмя, взе бирата си, премести се на един стол до жена си и седна.

— Обичам те, заради твоята новоанглийска наивност. Заедно с банския костюм.

— Много бързаш! Мозъчните ти клетки работят извънредно много, скъпи.

— Не, не е така. Аз нямам интерес от това.

— Тогава ми отговори на въпроса: защо национален слуга?

— За да бъде напълно ефективна, тази подкомисия ще трябва да привлече много хора, много имена и да действа върху един натрупан страх. Когато започва да се говори за монополи, не се говори само за влиятелни мъже, намесени в държавни въпроси. Хиляди и хиляди задачи са застрашени. В края на краищата всеки един монопол си е монопол. Едно задължение се заменя с друго. Може и да е наложително, но причинява много болка.

— Боже мой! — каза Филис като се изправи. — Мислил си страшно много върху това.

— Да, само мислих, нищо не направих на практика. — Андрю стана от стола и отиде до масата, като изгаси цигарата си в един пепелник. — Честно казано, учуден съм как тази идея е стигнала толкова далече. Тези неща — задълбочено изучаване, разследвания или както искаш ги наричай — обикновено се предлагат гръмко, а се предоставят за разглеждане тайно. В кулоарите на Сената или в трапезарията на Белия дом. Този път е различно. И аз се чудя защо.