Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

Боби Уебстър замълча, след това рязко отговори.

— Да. Президентът ме запозна със сесията на подкомитета. Беше среща без запис, без стенограми. Имаше само един помощник. Ще го уредя.

— Вие разбирате, че това може и да се окаже излишно. Ще се вземат определени превантивни мерки. Ако те са ефективни, Тривейн ще бъде извън играта.

— Там мога да ви помогна.

— Как?

— Марио де Спаданте.

— Не! Абсолютно съм против. Казвал съм ви и преди, не искаме да работим с него.

— Той беше полезен на вашите хора. И то много повече отколкото можете да си представите. Или не искате да го признаете?

— Той е вън от играта.

— Няма да навреди, ако закрепим с него старото приятелство. Ако вие сте обиден, помислете за Сената.

Сбръчканата гримаса изчезна от лицето на Алън. Той гледаше почти с разбиране помощника на президента.

— Разбирам какво имате предвид.

— Това разбира се значително ще повиши моята цена.

— Мислех, че вярвате в това, което вършите.

— Вярвам в защитата на моя фланг. Най-добрият начин на защита е да ви накарам да платите.

— Вие сте един противен човек.

— Но съм и много талантлив.

Андрю Тривейн насочи катамарана срещу вятъра, като използваше бързото течение към брега. Той простря дългите си крака срещу свързващата рейка и посегна към лоста на кормилото, за да предизвика допълнително движение на кърмата. Само едно безпричинно движение, едно нищо незначещо движение. Водата беше топла; почувства ръката си като че ли поставена в хладна, лепкава мъгла.

Точно така, както той беше поставен — неумолимо поставен — в една загадка, в която нямаше право на избор. Все пак ще бъде този, който ще вземе последното решение и той знаеше какъв ще бъде неговият избор.

Това беше най-дразнещата страна на въпроса; той разбираше яростта, която го обземаше и се ненавиждаше заради мисълта, че може да им се подчини.

Много отдавна.

Катамаранът беше на около стотина ярда от бреговете на Кънектикът, когато вятърът ненадейно промени посоката си — както обикновено става с ветровете, които срещат по пътя си от открито море твърда земя. Тривейн провеси крака над дясната страна на мачтата и опъна главното платно. Малкият плавателен съд се наклони и навлезе право в дока.

Тривейн беше едър мъж. Не огромен, а просто по-едър от повечето мъже, с едва доловима гъвкавост, която говореше за по-голяма активност в детството. Той си спомни, че беше чел статията в „Нюзуик“, която го изненада с описания на предишното му мъжество в областта на спорта. То беше страшно преувеличено, както всички такива статии.

Но той знаеше, че е добър моряк.

Сега щеше да бъде изложен на непоносим натиск, ако приемеше предложението, което не позволяваше отстъпление, което изискваше стратегии, неписани в нито едно ръководство. Беше добър в това. Но не като участник; това беше важно, изключително важно за него.

Да ги разбира, да бъде способен да маневрира, дори да достига до крайности, но никога да не участва. Вместо това — да използва знанията си, да взима преднина. Да използва тази преднина безмилостно, без да отстъпва.

Андрю имаше един малък бележник, закрепен за метална подложка на палубата до кърмата. Прикрепена за пластината с неръждаема верижка стоеше и водоустойчива кутия, с химикалка. Той казваше, че служат за записване на времето, някои ориентири, скоростта на вятъра — каквото и да е. Фактически бележникът и химикалката му бяха необходими за да записва набързо странични мисли, идеи…

Понякога разни „неща“… просто „неща“, които му ставаха ясни, докато плаваше по вода.

Затова той се почувства огорчен, когато погледна към бележника. Беше написал само една дума. Беше я написал съвсем несъзнателно.

БОСТЪН.

Той откъсна страницата, смачка я и я захвърли във водата.

По дяволите! Да върви по дяволите — мислеше си той. — Не!

Катамаранът спря и Тривейн хвана края на дока с дясната си ръка. С лявата спусна спомагателното платно и то изплющя при огъването. Здраво затвори лодката и се изправи да свали останалата част от платното, като го нави около хоризонталната мачта. За по-малко от четири минути той беше разглобил платнището и завързал лодката за четирите краища.

Погледна нагоре отвъд каменния зид на терасата към дървено-стъклената постройка, която се подаваше от края на хълма. Тя никога не преставаше да го вълнува. Не материалната придобивка беше толкова важна, а това, че всичко беше станало така, както и той и Фил го плануваха.