Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— О, като стария Майки Фин — каза Нолън. — Хлорхидрат. Инжектиран във врата, действа моментално и е смъртоносен. Това комунистическо копеле повече няма да може да ходи. Никога.

— Господи — въздъхна Меткалф. — Слава Богу, че си бил тук. Какво правиш в Берлин?

Нолън се подсмихна лекичко.

— Херметизация, нали помниш? Не ти ли казах да се пазиш?

— Предупреди ме за Гестапо. Но нищо не каза за НКВД.

— Не мислех, че е нужно да те предупреждавам за тия копелета. Смятах, че сам си се уверил на какво са способни. Те са болни гадини, най-общо казано. Нямах нищо против да пролея малко руска кръв на германска земя.

Той ритна тялото на руснака. Беше мъртъв, вдървен, лицето му сивосинкаво.

— Дължа ти едно, човече — каза Меткалф. — Няма да го забравя.

Чип скромно сведе глава.

— Просто не си навличай неприятности, Джеймс — отговори той, прибирайки спринцовката в джоба си. Гласът му едва се долавяше сред грохота на военните камиони, които превозваха артилерийски оръдия и снаряди по „Унтер ден Линден“ към Бранденбургската врата.

Меткалф се огледа, за да се ориентира. После забърза обратно към операта, отдалечавайки се от лежащия на улицата труп на руснака.

Забеляза фигура на стълбите, точно на мястото, където преди това човекът от НКВД се бе промъкнал зад гърба му и бе опрял пистолета си в главата му. Меткалф извади оръжието си.

После позна мъжа. Беше Кундров, с ледена усмивка на лицето си. Меткалф доближи и Кундров попита:

— Кой беше?

— Оня с пистолета ли? Мислех, че го познаваш, той ти е сънародник.

— Не, не шчелкунчика.

— Един от моите.

— Изглежда ми познат. Виждал съм някъде лицето му. Може би е в някой от нашите албуми. Ако не се беше появил, щеше да се наложи да ликвидирам втори шчелкунчик за една седмица. Не е добре за репутацията ми. В НКВД предпочитат да прочистват редиците си със свои методи.

— Да, предпочитат сами да извършват екзекуциите.

— Правилно. Дошъл си да се видиш отново с Лана. Не можеш без нея. Дори когато я заплашваш.

— Не съм дошъл за това. Нуждая се от твоята помощ.

Руснакът запали цигара — германска марка, забеляза Меткалф.

— Доверяваш ми се дотолкова, че да искаш помощта ми? — попита Кундров и изпусна две еднакви струйки дим през ноздрите си.

— Ти ми спаси живота. И живота на Лана.

— Госпожица Баранова е нещо съвсем различно.

— Знам. Чудя се дали съзнаваш, че всъщност си влюбен в нея?

— Знаеш руската поговорка, че любовта е зло. Може да се влюбваш в козел.

— Лана не е козел.

Руснакът се опитваше да избегне въпроса. Нека да го направи, помисли си Меткалф. Честността не винаги е най-добрата политика.

— Със сигурност не е. Тя е забележителна жена.

— Фраза, която съм използвал по неин адрес нееднократно. Аз се грижа за нея, Меткалф. Нищо повече. За съжаление близостта ми с нея прави служебните ми ангажименти по-трудни, но не храня никакви илюзии. Тя гледа на мен като на надзирател — по-образован, по-цивилизован от останалите, но така или иначе надзирател.

— Тя не е от жените, които можеш да държиш в клетка.

— Нито да притежаваш — отвърна на удара Кундров. — Помощта, която търсиш, трябва да е за госпожица Баранова.

— Точно така.

— Ще направя всичко за нея и ти го знаеш.

— Затова съм тук.

Кундров кимна, после дръпна от цигарата си.

— Глупав навик, но е много по-приятен, когато цигарата е немска, а не руска. Дори фашистите правят по-добри цигари от нас.

— Има много по-важни неща, по които се съди за една страна, от цигарите.

— Вярно е. Сигурно има много повече прилики, отколкото отлики между Германия и Русия днес.

Меткалф повдигна едната си вежда.

— Учуден съм да чуя подобно нещо от теб.

— Казах ти в Москва. Познавам системата отвътре. Знам слабостите й повече, отколкото можете да си представите. Затова не се учудвам, че ще искаш да помогна на госпожица Баранова да избяга.

Меткалф не успя да прикрие учудването си.

— Но не мисля, че тя ще се съгласи — каза Кундров. — Твърде много неща я обвързват с Русия. Донякъде жената може да се държи в клетка.

— Тя е споделяла с теб всичко това?

— Никога. Не е необходимо.

— Ти я разбираш.

— Разбирам, че е разкъсана на две.

— Разбираш желанието да избяга от Съветския съюз?

— Дали го разбирам? Самият аз изпитвам такова желание. Дори ще го поставя като условие.

— Условие?… За какво?

— Да ти помогна, да помогна на госпожица Баранова. Това е цената ми.

— Искаш да избягаш? Това ли се опитваш да ми кажеш?