Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Меткалф погледна озадачено и се обърна към Герлах.

— Е, приятно ми е, че се срещнахме отново — каза той. — Трябва да заемем местата си.

— Даниел Ейхен! — сгълча го облечената в хермелин жена, блокирайки възможността да се измъкне. — Как смееш.

Герлах се ококори объркано, но в погледа му проблясваше също шеговитост.

— Тази жена говори на вас, хер… Куилиган.

Той не можеше да пренебрегне жената, тя беше прекалено настойчива и упорита. Той я погледна, присви очи, придаде си безизразен вид.

— Съжалявам, но, изглежда, ме бъркате с някого.

— Какво? — изкрещя жената. — Бъркам те с някого? Вероятно съм те помислила за джентълмен. Хер Ейхен, никой не се отнася с Ева Хауптман като с обикновена курва.

— Мадам — заяви Меткалф твърдо, — вие грешите. А сега ще ме извините ли?

Той поклати глава и изви очите си към банкера, който го гледаше объркан.

— Мисля, че е заради стандартното ми лице — каза той. — Често ми се случва. А сега, ако ме извините, ще посетя тоалетната. Първото действие е много дълго.

Меткалф се обърна и се шмугна в тълпата, все едно бързаше към мъжката тоалетна.

Откъм гърба му още долитаха виковете на възмутената жена.

— И ти наричаш себе си мъж.

Всъщност той беше забелязал изход към улицата. Трябваше да се измъкне от тук час по-скоро. Герлах не повярва на възраженията на Меткалф, а по всичко личеше, че и Ева Хауптман. Проблемът, разбира се, беше Герлах. Той щеше да докладва за подозренията си, че Уилям Куилиган не е този, за когото се представя. Само с една случайна среща Меткалф си прецака прикритието.

Трябваше да се маха бързо. Късно вечерта, след като представлението минеше, щеше да се върне и да потърси Кундров. Вратата се отваряше навън, страничен вход към театъра, който вероятно заключваха отвън. Той бутна вратата, излезе в студения нощен въздух и почувства прилив на облекчение.

Дочу шума част от секундата по-рано, преди да почувства хладното и твърдо желязо, притиснато към слепоочието му.

— Стой!

Руски. Той чу и усети зареждането на пистолета.

— Не мърдай — продължи руснакът. — Гледай право пред себе си.

— Какво става? — попита Меткалф.

— Не говори, Меткалф — изшътка руснакът. — Или Ейхен. Или както там се казваш, шпионе. Точно пред теб има кола. Ще слезеш бавно по стълбите точно до колата. Разбра ли?

Меткалф не отговори. Гледаше право пред себе си. Руснакът знаеше името му. Явно беше от НКВД. Меткалф беше убеден в това.

— Отговори! — викна руснакът. — Не кимай.

— Да, разбрах.

— Добре. Движи се бавно. Ще държа пистолета до главата ти. Едно рязко движение и мозъкът ти ще се разпръсне по тротоара. Разбра ли?

— Да — отговори Меткалф.

Тялото му се изпълни с адреналин. Гледаше пред себе си към черния седан, паркиран до бордюра на около осем метра по-надолу. Опитваше се да прецени възможностите си. Май нямаше изход. Руснакът не отправяше голи заплахи. И най-малкото движение върху спусъка щеше да задейства пистолета.

— Ръцете отпред! Върху корема! Хвани ги! Сега!

Меткалф се подчини. Слизаше бавно по страничната стълба на „Щаатсопер“, гледайки пред себе си през всичкото време. С периферното си зрение улавяше само тъмна фигура и ръка, стиснала пистолет.

Може би, като стигне до колата, да опита да изтръгне пистолета от ръката на руснака? Или когато руснакът седне зад волана, освен ако не нареди на Меткалф да шофира, което би било нова възможност. Може би. Засега обаче можеше само да върви и да се надява, че ще се появи възможност за бягство… или да преговаря за свободата си. Какво искаха? Да го разпитат?

Или да го пленят и да го върнат в Москва. Обратно на „Лубянка“, този път завинаги? Продължаваше да върви, усещайки дулото, което притискаше болезнено слепоочието му. Чуваше стъпките на руснака, който го следваше плътно. Този път май нямаше да се измъкне. Шум върху настилката. От обувка. Изведнъж още един звук от падане на оръжие върху тротоара. Пистолетът вече не притискаше слепоочието му! Осмели се да обърне глава и видя похитителя си свлечен на земята, с отпусната назад глава, а от устата и носа му излизаше пяна. Очите на руснака бяха излезли от орбитите си, виждаше се само бялото. От гърлото му се чуваше давещ се звук, а през устните му продължаваше да извира пяна.

Нападателят му умираше пред очите му, но как?

Меткалф се обърна, за да разбере какво се е случило. Онова, което видя, обясни всичко.

Чип Нолън.

Човекът от ФБР стоеше зад него със спринцовка в ръка.