Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Река Москва беше неподвижна и спокойна. Луната разпръскваше по повърхността й милиони късчета светлина. Лунната светлина се отразяваше от сребърните вериги и железните подпори на моста. Много рядко по него минаваше кола или камион и той се разтрисаше.

Пътят пеша му се видя безкраен. Тя му се струваше толкова далеч, а той едва движеше крайниците си. Лана стоеше с гръб към него и гледаше към водата, унесена в мислите си. Около час по-рано той й звънна в Болшой от уличен телефон. Когато чу гласа му, тя ахна, а после извика: — Миличкият ми, скъпи мой, къде беше? Размениха си лаконични кодирани фрази, определиха си среща, без да споменават точното място, за всеки случай, ако някой ги подслушваше.

Срамуваше се, че в миг на слабост я заподозря, че има пръст в арестуването му. Беше невъзможно. Ако го беше предала, как тогава той можеше да вярва в неизменните физични закони на света? Как можеше да вярва на закона за гравитацията, в съществуването на слънцето и луната?

Тя се обърна, видя го да върви с мъка по моста и се затича към него. Когато го доближи и видя лицето му, нададе писък и го прегърна. Той изохка.

— Ей, внимателно.

— Какво са направили с теб? — Тя разхлаби прегръдката си, попипа нежно пропитото му от болка тяло. Целуна го и доста дълго той остана в ръцете й, които го бяха обгърнали. Усещаше уханието на парфюма й, топлината на устните й. Чувстваше се по странен начин сигурен, макар да знаеше, че няма нищо сигурно в това да бъде с любимата си в Москва.

— Лицето ти… — ридания разтърсиха тялото й — Стива, те са те пребили.

— Наричат го убеждаване. Предупредиха ме, че „Лубянка“ не е курорт, и аз се убедих, че казват истината. Но можеше да е и по-зле. Бях късметлия… че оцелях.

— Бил си на „Лубянка“. Не знаех къде изчезна. Попитах Иля, той ми каза, че са го спрели и че милицията е претърсила камиона и те открила. Изглеждаше толкова уплашен. Толкова зле се почувствах заради него. Мои приятели ходиха в милицията и питаха какво се е случило с теб. Но там отговаряли, че не разбират за какво става дума. След три дни една приятелка ми направи услугата да провери в затвора в Лефортово, а те казали, че нямат такъв затворник. Но тук всички лъжат. Не можех да разбера, да открия истината. Ти липсва цели пет дни. Помислих си, че са те заточили, дори екзекутирали.

— Твоят асистент е стукач — каза Меткалф, използвайки думата за информатор.

Очите й се разшириха и дълго тя не можа да пророни нито дума.

— Никога не бих заподозряла нещо такова, иначе нямаше да му позволя да се доближи до теб, Стива, трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти.

— Толкова много въпроси през годините, толкова много странни дребни подробности сега ми стават ясни. Неща, които съм пренебрегвала. Понякога той продаваше навън билети незаконно, а като че ли не се притесняваше ни най-малко от това. Толкова много маловажни неща съм пропуснала, а е трябвало да ги приема като показателни.

— Няма как да знаеш. Откога работи при теб?

— От няколко месеца е мой гримьор и асистент, макар да се познаваме от години. Винаги е бил приятелски настроен. Преди четири-пет месеца започна да се навърта по-дълго около мен, помагаше ми, правеше ми услуги. Един ден ми каза, че би искал да го преназначат като мой асистент за представленията, ако нямам нищо против, и аз естествено…

— Това след началото на връзката ти с Фон Шюслер ли стана?

— Ами да, точно след, но… Да, разбира се, може и да не е съвпадение. Властите са искали да ме държат под око и са ми прикачили Иля.

— Фон Шюслер е германски дипломат, важен потенциален източник на разузнавателна информация, а ти си балерина от национален мащаб. Рисковете и възможностите са били твърде големи за НКВД да не прикрепи някого към теб.

— Ами Кундров…

— Той е от ГРУ, военното разузнаване — съперническа служба. Всички се стремят към собствени източници. Всички работят по различен начин, НКВД по-потайно. Но, Лана, слушай. Искам да те попитам още веднъж. Искам да си помислиш много сериозно, тъй като става дума за съдбоносно решение. Ще дойдеш ли с мен?

— Не, Стива. Не мога да направя такова нещо. Говорихме вече за това. Никога няма да го направя. Няма да изоставя баща си, да напусна Русия. Не мога! Трябва да ме разбереш!

— Лана, тук никога няма да си в безопасност.

— Това е домът ми, това ужасно място, което обичам.

— Ако сега не дойдеш с мен, никога няма да те пуснат.

— Не, Стива. Това не е вярно. Само след няколко дни изпращат трупата ни в Берлин на приятелско турне. Ще танцуваме за нацисткото ръководство. На нас винаги ни позволяват да пътуваме извън страната.