Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Дебеловратата фрау Цербер пусна бърза усмивка.

— Зает е, съжалявам, господине. Ще му предам, че сте идвали.

— Зает, незает, ще иска да ме види — настоя Фон Шюслер, после сам почука на вратата на посланическия кабинет, преди да завърти лъскавата месингова топка и да си позволи да нахълта.

Кабинетът на посланика беше просторен и внушителен, облицован в дърво, с фини ориенталски килими на пода. Много скоро Фон Шюслер щеше да обзаведе и своя кабинет по същия начин. Досега звучеше самонадеяно, но след днешния ден съответното изискано обзавеждане щеше да изглежда наложително.

Граф Вернер фон Шуленбург беше до бюрото си, наведен над папка с обичайни бюрократични документи и изглеждаше отегчен. Чаша бренди стоеше в ъгъла на бюрото му. Погледна към Фон Шюслер.

— Руди — каза той с неприкрито неудоволствие. Какво правиш тук?

— Имам нещо за вас — отвърна Фон Шюслер с усмивка на лицето. — Нещо, което ще ви заинтригува. Нещо, което ще заинтригува самия фюрер.

Москва, август 1991 година

Посланик Стивън Меткалф се приближи до командира на командосите от групата „Алфа“ на КГБ, който беше наредил да спрат лимузината му. Улицата тънеше в мрак, не се мяркаше жива душа. Старите постройки в древната част на града се издигаха над тях застрашително.

— Вие ли сте главният? — попита той.

Командирът на командосите отговори на руски с изблик на официалност. Меткалф също мина на руски. Дори половин век по-късно той не беше забравил правило номер едно на Алфред Коркоран: Когато си заплашен от властите, се позови на по-висшестояща власт.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — викна той. — Би трябвало да имате номера на автомобила ни, да знаете имената ни. Дявол да ви вземе, вика ни лично пред седателят на КГБ Владимир Крючков! Всички по пътя би трябвало да са предупредени.

Меткалф продължи:

— И защо, по дяволите, не дойде моторизираният ескорт?

— Никой нищо не ми е казвал за моторизирания ескорт — оправда се командосът.

Меткалф знаеше, че заради кризата повечето от комуникациите не функционираха. Нямаше начин тази група на КГБ да провери думите му. А и избликът на възмущение от Меткалф беше прекалено остър, за да не прозвучи достоверно.

Миг по-късно Меткалф и руският му приятел седнаха отново в лимузината, която бе ескортирана по пътя.

— Не си изгубил способностите си, макар да минаха петдесет години от тогава. Половин век — каза генералът. Той се протегна към Меткалф и потупа джоба на сакото му, опипвайки обемния пистолет. — Готов ли си да го използваш?

— Не знам — отвърна честно Меткалф.

— Запомни древната руска поговорка — каза генералът с глас, който приличаше на пукането на стара кожа. — съдбата поставя изисквания от плът и кръв. А какво най-често иска? Плът и кръв.

Берхетесгаден, Баварските Алпи, ноември 1940 г.

Дребният белокос мъж излезе от черния мерцедес и махна леко на шофьора. Очите му бяха сини и проницателни, тенът — розов, усмивката — любезна. Носеше тъмносиня униформа на флота с двуредна куртка с жълти метални копчета и шапка с ширити.

Беше адмирал Вилхем Канарис. Като шеф на военното разузнаване, той беше гросмайсторът на нацисткият шпионаж. Адмиралът пристигна в бергхоф, вилата на Хитлер в Берхтесгаден, за да представи на фюрера потресаващи сведения, които току що бе получил.

Придружиха го до кабинета на фюрера, просторна стая с рисувани стъкла и оскъдна мебелировка, макар че наличните мебели изглеждаха прекалено обемни. В дългия бюфет Хитлер съхраняваше любимите си музикални плочи, най-вече с музика на Вагнер. Върху бюфета лежеше бронзов бюст на композитора. На стената беше закачен огромен и доста грозен часовник с бронзов орел в горния край. Два огромни гоблена на стената закриваха прожекционен апарат от едната страна и киноекран — на отсрещната.

Пред масивната каменна камина върху кресла с кожена тапицерияседяха четирима мъже, двама от едната страна на фюрера и един — от другата. Разговаряха оживено, разпалено обсъждаха нещо.

Единият от мъжете беше главнокомандващият на германските сухопътни сили, фердмаршал Валтер фон Браухич. До него седеше шефът на щаба на Браухич, генерал Франк Халдер. Канарис познаваше и двамата като разумни мъже. Никой от тях не беше фанатик. Не стояха много високо във военната йерархия, но бяха хора, на които Хитлер се доверяваше и с които обсъждаше един от най-секретните си планове, курс на действие, срещу който възразяваха мнозина от генералите му и над който умуваше повече от година: нахлуване в Русия. Те бяха първите мъже, на които Хитлер възложи да набележат предварителен план за нападението, веднага след капитулацията на Франция, мъже, в чието мнение фюрерът се вслушваше.