Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

От реакцията им щеше да разбере много неща. Нямаше две мнения, че до този момент бяха открили тялото на Роджър и че всички членове на персонала знаеха. Милицията съшо беше уведомена, а естествено и НКВД. Но реакцията на дежурния регистратор щеше да е полезно указание за степента на тревога и подозрения — дали имаха инструкции да дебнат за Меткалф, да го примамят, да го вкарат в капан. Гласът на регистратора се промени, издавайки напрежението му. Изведнъж тонът му стана хладен и официален.

— Не, гостът, когото търсите, вече не е в хотела ни, съжалявам. Не разполагаме с повече информация.

— Разбирам — каза Меткалф. — Знаете ли кога е напуснал?

— Нямам представа — отвърна регистраторът. — Никаква идея. Не мога да ви помогна — добави той и затвори телефона.

Меткалф зяпаше стените на телефонната будка смутен. Беше искрена реакция на уплашен служител на хотела, който не знаеше какво да отговори. Това подсказа на Меткалф, че регистраторът не е получавал инструкции. Ако бяха разположили кордон, капан или ако го търсеха да го разпитат във връзка с убийството на Роджър, регистраторът щеше да реагира различно. Щеше да разпита човека, който се обажда, да се опита да изкопчи нещо от него.

Много озадачаващо. Меткалф не го очакваше.

Хотелът се намираше на Театралния площад, близо до Болшой театър, пред който имаше малък парк с пейки. Меткалф трябваше да огледа хотела, но наблюдателните пунктове бяха малко. Мина през парка, но той беше прекалено открит. Не беше подходящо място да извади бинокъла си и да наблюдава какво става пред „Метропол“. Минаваха много хора, в чиито очи щеше да е подозрителна гледката на мъж с бинокъл. Накрая се установи пред колонадата на Болшой. В този ранен час нямаше хора, които да влизат или излизат през главния вход на театъра. Можеше да остане в сянката и да наблюдава незабелязано през бинокъла „Метропол“.

Не се интересуваше от очебийните неща като например кордон от агенти на НКВД около хотела. По-скоро се надяваше да забележи някакви отклонения от обичайното оживление, дребните, неуловими признаци за нещо необичайно. Присъствието на НКВД или на милиция в хотела щеше да промени нормалния ритъм, както се променя повърхността на езеро от хвърлен камък. Щеше да проличи в плахите погледи на хората, които излизат от хотела; от пешеходци, които се маят прекалено дълго; от движения, които са твърде премерени или забързани.

Не забеляза нито един признак от този род. Всичко изглеждаше нормално.

Странно. Сякаш нищо не се бе случило и това го притесняваше най-много.

Заобиколи парка и стигна до страната към хотела, недалеч от служебния вход, през който избяга. Поколеба се за миг и после влезе в хотела. Мина през кухнята, чиято двойна врата зееше отворена, тъй като работещите там непрекъснато влизаха и излизаха с чинии и с подноси, пълни с храна, подготвяйки се за наближаващата вечеря. Нищо необичайно. Нямаше дори охрана. Продължи да върви към задното стълбище, където също не се виждаше охрана, и се изкачи до четвъртия етаж. От далечния край на коридора видя, че е тъмен и празен. Забеляза дежурната зад бюрото.

Никой не влизаше, нито излизаше. Не се мяркаха милиционери в униформи или в цивилно облекло. В коридора нямаше жива душа.

Беше загадка. Това, че никой не го очакваше да го залови, беше едно на ръка. Но липсата на милиционери, които да се суетят наоколо? Никакви признаци, че мястото е сцена на престъпление?

Опипа джоба си за ключа. Когато избяга от стаята по-рано през деня, го взе със себе си, без да мисли. Сега се радваше, че не се налага да влиза в контакт с горгоната на етажа, която щеше да вдигне персонала под тревога.

Но имаше и нещо друго. Ключът можеше да е излишен. Не беше изключено вратата да е отворена и вътре да чакат милиционери или агенти на НКВД.

Придвижвайки се незабележимо, той тръгна по коридора и сви вдясно. Сега бе на три метра от стаята. Вратата беше затворена.

Това също бе неочаквано. Камериерът беше видял трупа на Роджър. Нормалната процедура в Русия или в Америка, или навсякъде другаде беше властите да отцепят мястото на престъплението и да го разследват.

Приближи тихичко към вратата, застана отпред и се ослуша.

Тишина.

Отвътре не се чуваше нищо, никакви гласове.

И въпреки това беше рисковано. Пъхна ключа в процепа, завъртя го, после побутна вратата, готов да отскочи, ако вътре някой чакаше. Стаята беше тъмна и празна. Нямаше никой.

Оглеждайки се внимателно, Меткалф прекоси бързо стаята и стигна до отворената баня, подготвяйки се психически за ужасната гледка на трупа на Скуп.