Робърт Лъдлъм: Уикендът на Остърман

Тримата се върнаха във вътрешния двор. Вирджиния хвана мъжа си подръка. Пеги, която ставаше много висока, помисли си баща й, се усмихваше щастливо. Телефонът във вътрешния двор иззвъня.

— Аз ще се обадя — Пеги се втурна напред.

— Защо не? — извика баща й, като се правеше на ядосан. — Никога не е за нас!

— Просто трябва да прекараме телефон и за нея. — Вирджиния ощипа закачливо мъжа си по ръката.

— Карате ме да се правя на богат.

— За теб е, мамо. Мисис Кардоне се обажда. — Изведнъж Пеги покри слушалката с ръка. — Моля те, не говори прекалено дълго. Каръл Браун каза, че ще ми се обади, когато се прибере вкъщи. Знаеш, споменах ти. Стана дума за момчето на Чоут.

Вирджиния Тримейн се усмихна многозначително, разменяйки заговорнически поглед с дъщеря си.

— Каръл няма да му пристане, без да ти каже. Може да й трябват повече пари, отколкото й дават всяка седмица.

— О, мамо!

Ричард ги гледаше развеселен. Беше му приятно и се чувстваше спокоен. Жена му се справяше добре с детето. Никой не можеше да го оспори. Имаше хора, които критикуваха Джини, защото се обличала малко… натруфено. Според него смисълът на думата беше друг. С децата нещата стояха съвсем различно — те се трупаха около Джини. В наше време това беше важно. Може би жена му знаеше нещо, което повечето други жени не знаеха.

Работата… „работата“ се уреждаше, мислеше си Тримейн. Дори и максималната сигурност беше гарантирана. Ако можеше да се вярва на Върни Остърман, рискове на практика нямаше да има.

Животът беше хубав.

Щеше да говори с Джоу, ако Джини и Бети въобще някога свършеха разговора си. После щеше да се обади на Джон и Али. След като свършеха телевизионните интервюта на Джони. Може би шестимата щяха да отидат в Клуба за неделния бюфет.

Изведнъж мисълта за патрулната кола проблесна в ума му. Пропъди я. Беше нервен, напрегнат, махмурлия. Трябваше да приеме нещата такива, каквито са, мислеше си той. Беше неделя следобед, а местната управа настояваше полицията внимателно да проверява жилищните райони в неделните следобеди.

„Странно.“, разсъждаваше той. Не смяташе, че семейство Кардоне ще се върне толкова рано. Сигурно са повикали Джоу да отиде в службата в понеделник. Тези дни борсата беше полудяла. Особено промишлените стоки, специалността на Джоу.

Бети кимна утвърдително на въпроса на Джоу, докато говореше по телефона. Това решаваше проблема с вечерята. Бюфетът 5 5 Обща маса, от която посетителите сами си сервират ястия и напитки. — Бел. пр. не беше лош, макар че в Клуба не можаха да открият тайната на доброто италианско антипасто 6 6 Блюдо от солена риба, месо, маслини и пр… — Бел. пр. . Джоу непрекъснато казваше на управителя, че трябва да използват генуезки салам, а не израелски. Но главният готвач беше сключил сделка с еврейски доставчик, така че какво можеше да направи един обикновен член на Клуба? Дори Джоу, навярно най-богатият от всички тях. От друга страна, беше италианец, не католик, но все пак италианец — а само от десет години Кънтри-клубът в Садъл Вали беше разрешил на италианци да членуват в него. Някой ден щяха да разрешат и на евреи — тогава наистина щеше да има празненство.

Именно тази безмълвна нетърпимост, която никога не беше изречена на глас, караше семейство Кардоне, Танър и Тримейн да смятат за необходимо Бърни и Лийла Остърман открито да се появяват в Клуба, винаги, когато им гостуваха. И за шестимата можеше да се каже, че са фанатици.

Беше странно, мислеше си Кардоне, след като затвори телефона и тръгна към малкия гимнастически салон до къщата, беше странно, че семейство Танър ги беше събрало. Джон и Али се бяха запознали със семейство Остърман в Лос Анджелес в началото на кариерата на Танър. Сега Джоу се чудеше дали Джон и Али наистина разбираха връзката на Бърни Остърман с него и с Дик Тримейн — връзка, която не се обсъждаше с външни хора.

В крайна сметка тя обясняваше онзи вид независимост, която всеки човек търсеше, за която всеки притеснен гражданин би се молил. Имаше опасности, рискове, но той и Бети нямаха нищо против. Семейство Тримейн и Остърман също нямаха нищо против. Бяха я обсъждали помежду си, бяха я анализирали, бяха я обмисляли внимателно и бяха стигнали колективно до решението.

Семейство Танър също може би нямаше да има нищо против. Но Джоу, Дик и Бърни бяха единодушни, че първият сигнал трябваше да дойде от самия Джон. Това беше най-важното. Бяха направени достатъчно намеци, но Танър не беше реагирал.