Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Разбира се.

— Виж ти… винаги когато се върнем тук повтаряш тези думи.

— Имаме чудесен дом, — усмихна се Бети.

Кардоне отвори задната врата на автомобила обръщайки се към дъщеря си:

— Ей, принцесо! Изведи братята си и помогни на майка ти с по-леките неща.

След това извади ключа от патрона на запалването и се отправи към багажника.

— А Лиза къде е?

— Тя няма да дойде до вторник. Не забравяй, че ние дойдохме три дни по-рано. Освободих я за цялото време на нашата отпуска.

Кардоне се намръщи. Мисълта, че ще се наложи да прекарат два дни без домашната прислужница не предизвика в него особен оптимизъм.

— Нищо, ще отидем някъде да хапнем.

— Днес нямаме друг избор. Замразените продукти се размразяват прекалено бавно.

Бети Кардоне се изкачи по стълбите към вратата, като пътьом извади от чантичката си ключ.

Джоу не реагира на нейната реплика. Той обичаше да похапва, но не понасяше гозбите на жена си. Богатите наследнички от Честнът Хил никога нямеше да достигнат в кулинарията такива висоти, каквито са достъпни за всяка италианска прислужница от Филаделфия.

След около час, мощният климатик прогони застоялият за две седмици въздух и в къщата стана прохладно. Джоу винаги се интересуваше от подобни вещи, а сега, когато забогатя и достигна високо положение в обществото още по придирчиво следеше за тях. Излезе на терасата и с удоволствие хвърли поглед към поляната пред дома. Там сред кръглата ярко зелена полянка и оградена с камъни сива пътека за автомобила растеше огромна върба. Градинарите внимателно се грижеха за всичко това. Така и трябваше, вземаха безбожно скъпо. Макар че разходите вече въобще не го интересуваха.

Изведнъж помръдна. Ето я отново. Патрулната кола. Виждаше я за трети път, откакто беше излязъл от магистралата.

— Ей! спрете!

Двамата полицаи в колата се спогледаха за момент, готови да изчезнат. Но Кардоне изтича до бордюра на тротоара.

— Ей!

Патрулната кола спря.

— Да, мистър Кардоне?

— Какво стана с полиция напоследък. Случило ли се е нещо?

— Не, мистър Кардоне. Сезон на отпуските. Само проверяваме по графика кога се връщат жителите на селището. Очаквахме ви днес следобед и просто искахме да проверим дали сте вие. За да отметнем къщата ви от списъка.

Джоу наблюдаваше внимателно полицая. Беше му ясно, че лъже, а и полицая знаеше това.

— Изкарвате си парите.

— Стараем се, мистър Кардоне.

— Обзалагам се, че е така.

— Приятен ден, сър.

Колата потегли рязко.

Джоу погледна след нея. Не възнамеряваше да ходи в службата до средата на седмицата, но сега трябваше да промени решението си. Сутринта щеше да замине за Ню Йорк.

В неделя следобед, между пет и шест часа. Танър се затваряше в кабинета си, стая, облицована с орехова ламперия и три телевизора, и гледаше три различни интервюта едновременно.

Алис знаеше, че мъжът й трябва да гледа. Като директор на отдел „Новини“ в „Стандард Мючуъл“ част от работата му беше да следи конкуренцията. Алис обаче мислеше, че има нещо злокобно човек да седи сам в полуосветена стая и да гледа едновременно три телевизора, и непрекъснато мърмореше.

Днес Танър напомни на жена си, че ще трябва да пропусне следващата неделя, Бърни и Лийла щяха да бъдат тук и нищо не можеше да попречи на уикенда на Остърман. И така, той седеше в затъмнената стая и прекрасно знаеше какво ще види.

Всеки директор на отдел „Новини“ на телевизионна компания имаше своя любима програма, на която посвещаваше повече време. За Танър това беше предаването на Удуърд — половин час в неделя следобед, през които най-добрият новинар в бизнеса интервюираше един-единствен човек, обикновено противоречива фигура, изпълнила в момента заглавията в пресата.

Днес Чарлс Удуърд интервюираше заместник-министъра Ралф Аштън от Министерство на външните работи. Изведнъж се оказа, че самият министър в момента не е на разположение, ето защо Аштън трябваше да заеме мястото му.

Министерството беше допуснало огромна грешка. Аштън беше безмозъчен бивш бизнесмен, чието единствено ценно качество беше способността да прави пари. Някой беше направил голям пропуск, като го беше избрал да представлява правителството. Освен ако не съществуваха други мотиви.

Удуърд щеше да го разпъне на кръст.

Докато слушаше безсмислените отговори на Аштън, Танър си даде сметка, че много хора във Вашингтон скоро щяха да започнат да си телефонират един на друг. Учтивата интонация на Удуърд не можеше да скрие растящата му враждебност към заместник-министъра. Журналистическият му инстинкт не беше задоволен. Скоро тонът му щеше да стане леден и Аштън щеше да бъде сразен. Любезно, без съмнение, но все пак сразен.