Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— За Бога, мистър Макдърмът! — изсмя си Дженкинс. — От петнайсет години сте в разузнаването, а не си носите монети, за да осъществявате връзка.

— Не се правете на много умен! Имам една, но е от никел и е с „индианска глава“ 3 3 Рядка монета, чиято емисия е от 1913 г. Изсечена е от от никел, за разлика от другите монети със същата стойност, които до 15 г. са били сечени от сребро. Възприема се като символ на САЩ. — Бел. пр. .

— Заповядайте. — Дженкинс извади монета от джоба си и я подаде на Макдърмът. — Някоя антибалистична ракета ще ви направи беля и вие няма да използвате дайм с образа на Рузвелт 4 4 Има се предвид президентьт Франклин Рузвелт, кьм когото повечето американци са отрицателно настроени заради близостта му сьс СССР по време на Втората световна война. — Бел. пр. , за да дадете сигнал за тревога.

— Не знам дали бих го направил.

Макдърмът се приближи до телефонната будка, бутна скърцащата блестяща врата и набра нулата. В будката беше задушно, спареният въздух не помръдваше и той задържа с крака си вратата отворена.

— Ще обърна — извика Дженкинс от прозореца на колата. — Ще ви взема от другата страна на завоя.

— Добре… Централа. Разговор за тяхна сметка с Ню Хампшир. Код 3-1-2. 65401. Ще говори мистър Ледър.

Нямаше грешка. Макдърмът беше поискал разговор с щата Ню Хампшир и телефонистката го свърза. Тя не можеше да знае, че този номер няма да предизвика звън на телефон в щата Ню Хампшир. Защото някъде в един подземен комплекс, състоящ се от хиляди телефонни линии, малко реле се задействаше, върху площ от четвърт инч падаше миниатюрна магнитна пластинка и осъществяваше друга връзка. В резултат позвъня телефон на двеста мили южно от Садъл Вали в двуетажна къща от червени тухли, обградена с дванадесет футова ограда, по която течеше електрически ток.

Тази къща представляваше едно от десетина грижливо охранявани здания, които образуваха единен комплекс. Веднага след ограда започваше гъста гора. Това място се наричаше Маклейн в щата Вирджиния. Постройката принадлежеше на Централното Разузнавателно Управление, оградено от целият свят и надеждно защитено и независимо.

Седящият зад работното бюро човек в офис на вторият етаж облекчено въздъхна и изгаси в пепелника недопушената си цигара. Той чакаше с нетърпение това позвъняване и проследявайки с удовлетворение как ролките на записващото устройство автоматично се задействаха, вдигна слушалката.

— Говори Андрус… Да, да, аз ще платя за разговора, — отговори той на телефонистката.

— Докладва Садъл Вали… — се чу от другия край на линията.

— Говорете. Магнетофона е включен.

— Всички заподозрени са на мястото. Кардоне току що се върна със семейството си от летище „Кенеди“.

— Ние знаем, че той е долетял.

— Тогава за какъв дявол се мотаем тук?

— Там при вас е опасно. Можел е да попадне на авария.

— В неделя през деня?

— Както и по всяко друго време… Искате ли статистика с нещастните случаи във вашия участък?

— Ама и вие с тези компютри…

Андрус повдигна рамене. Оперативните агенти винаги намираха за какво да недоволстват.

— Значи всичките трима си седят по домовете, правилно ли ви разбрах?

— Да, Танер, Тримейн и Кардоне. Всички, за които говорехме. Първите двама вече ги забелязахме. Към Кардоне ще наминем след няколко минути.

— Има ли още нещо?

— Засега не.

— Как се чувства супрагата?

— Лилиан все се заглежда към местните имоти. Все още иска да купи къща като тези тук. Завиждам на Дженкинс — той е ерген…

— При нашето заплащане, Макдермът, едва ли нещо ще купиш.

— Аз точно това и казах, но тя продължава да ме навива.

Андрус се намръщи.

— Чувам, че там плащат още по-малко.

— Не може да бъде… А ето го и Дженкинс дойде. Добре, ще поддържаме връзка.

Джоузеф Кардоне приближи с кадилака си по кръговата пътека и спря до каменните стъпала, водещи към масивните дъбови врати. Изключи мотора, разпери рамене и с удоволствие се протегна, като едва не закачи със сгънатите си в лактите ръце тапицерията на автомобила. След това въздъхна и се обърна назад, за да събуди своите двама сина — на шест и седем години. Дванадесетгодишната му дъщеря не спеше. Тя четеше комикс.

До него седеше жена му Бети. Тя погледна през прозореца на колата.

— На гости е добре, а вкъщи е по-добре.

Кардоне се разсмя и погали с тежката си длан рамото на жена си.

— Сигурно е така, ти наистина ли така мислиш?