Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Благодаря ви, Фасет.

Танър затвори телефона и изгаси цигарата си. Фасет беше съвършен професионалист, мислеше си той. И беше прав. Никой не можеше да се доближи до Али и децата. Доколкото знаеше, ЦРУ поставяше снайперисти по дърветата. Не му оставаше да направи нещо друго, освен точно това, което Фасет беше казал. Нищо. Просто да си върши работата както обикновено. Да не нарушава ритъма си на живот, да не се отклонява от нормата. Почувства, че вече е в състояние да изиграе ролята. Предпазните мерки бяха точно такива, каквито Фасет беше казал, че ще бъдат.

Една мисъл обаче го тревожеше и колкото повече време минаваше, толкова по-неспокоен ставаше Танър.

Беше почти четири часа следобед. Със семейство Тримейн, Кардоне и Остърман вече е била осъществена връзка. Вече бяха започнали да ги безпокоят. И все пак нито един от тях не беше сметнал за уместно да се обади на полицията или дори на него.

Наистина ли беше възможно шест души, негови приятели от години, да не бъдат такива, каквито изглеждат?

Колата зави от булевард Уилшир по Бевърли Драйв. Остьрман знаеше, че превишава определената за Лос Анджелес пределна скорост. Сега обаче това изглеждаше абсолютно маловажно. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за предупреждението, което току-що беше получил. Трябваше да се прибере вкъщи при Лийла. Налагаше се вече да поговорят сериозно и да решат какво да правят.

Защо бяха избрали точно тях? Кой ги предупреждаваше? И за какво?

Навярно Лийла беше права. Танър беше техен приятел, най-добрият, който някога са имали. Той обаче държеше на резервираността в отношенията с приятелите. Според него съществуваха области, до които човек никога не трябваше да се докосва. Винаги имаше известно разстояние, тънка стъклена стена, която се изправяше между Танър и всяко друго човешко същество. С изключение, разбира се, на Али. И сега Танър притежаваше информация, която по някакъв начин ги засягаше. Означаваше нещо за него и Лийла. И Цюрих беше свързан с нея. Но, по какъв начин, за Бога?

Остърман стигна до подножието на хълма Мълхоланд и бързо се изкачи на върха покрай огромните къщи, смесица от различни стилове, обитавани от онези, които сега или в миналото бяха на върха на холивудския спектър. Някои от къщите бяха занемарени, разрушаващи се останки от отминала екстравагантност. Пределната скорост в отсечката при Мълхоланд беше трийсет мили. Спидометьрът на Остърман показваше петдесет и едно. Натисна педала на газта. Беше решил какво да направи. Щеше да вземе Лийла и да тръгне към Малибу. Двамата щяха да намерят телефонна будка на магистралата и да се обадят на Тримейн и Кардоне.

Бързо приближаващият се вой на полицейската сирена, ставаше все по-силен. Беше просто звуков ефект в този град на най-различни съоръжения, но полицаите определено му сигнализираха да спре.

— Вижте, аз живея тук. Казвам се Остърман. Бърнард Остърман. „Калиенте“ 260. Сигурно знаете къщата ми. — Твърдението беше направено категорично. „Калиенте“ заемаше внушителна площ.

— Извинете, мистър Остърман, книжката и документите на колата, моля.

— Обадиха ми се в студиото, че жена ми не се чувства добре. Мисля, че е разбираемо защо бързам.

— Не за сметка на пешеходците. Книжката и документите на колата, моля.

Остърман му ги подаде и погледна напред, сдържайки гнева си. Полицейският офицер пишеше вяло върху правоъгълната квитанция и когато свърши, я закачи с телбод за книжката на Бърни.

Остърман чу изщракването и вдигна поглед.

— Трябваше ли да повреждате книжката ми?

Полицаят въздъхна отегчено, стискайки квитанцията.

— Можехте да я загубите за трийсет дни, господине. Вписах по-ниска скорост. Изпратете десет долара глоба за нарушението. — Той подаде квитанцията на Бърни. — Надявам се, че жена ви е по-добре.

Върна се при колата си и каза през отворения прозорец:

— Не забравяйте да приберете книжката в портфейла си.

Полицейската кола бързо се отдалечи.

Остърман хвърли квитанцията на съседната седалка и завъртя контактния ключ. Автомобила се спусна надолу по склона на Мълхоланд 34 34 Курортно селище в Южна Калифорния, близо до Холивуд, в което има много къщи на кинозвезди — Бел. пр. . Бърни погледна с отвращение квитанцията.

После отново я погледна. Нещо не беше наред. Формата беше същата, нечетливият отпечатък беше наблъскан на недостатъчно място, както обикновено, но хартията беше друга. Прекалено лъскава, прекалено размазана, дори и за квитанция от лосанжелоския отдел на полицията, отговарящ за моторните превозни средства.