Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Какво правиш!

— Виж това — отговори той тихо.

— Кое? — Тя взе хартията от ръката му.

„Бъдете изключително внимателен със съседа си, журналиста. Приятелството му не е нищо повече от фанатизъм. Той не е такъв, какъвто изглежда. Може би ще трябва да съобщим на полицията за гостите от Калифорния.

Блакстън 30 30 Сър Уилям Блакстън 1723 — 1780 — английски юрист, чиято творба „Коментари върху законите на Англия“ 1765 — 1769 са оказали голямо влияние в Англия и САЩ. — Бел. пр. .“

— Каква е тази бележка? Кога я получи?

— Преди двайсетина минути чух шум до прозореца. Достатъчно силен, за да ме събуди. Някой форсираше двигател на кола. Караше напред-назад по улицата. Мислех, че и ти си чула.

Издърпа нагоре завивката.

— Струва ми се, че чух. Не обърнах внимание…

— Слязох и отворих вратата. Този плик беше на изтривалката.

— Какво означава това?

— Все още не знам.

— Кой е Блакстън?

— Коментарите. Основите на правната система… — Ричард Тримейн се отпусна в креслото и подпря челото си с ръка. С другата ръка леко въртеше цигарата по ръба на пепелника. — Моля те… Нека да помисля.

Вирджиния Тримейн отново погледна листа със загадъчното съобщение.

— „Приятел, журналиста.“ Означава ли, че …?

— Танър се е захванал с нещо и този, който е донесъл бележката, е в паника. А сега се опитват да паникьосат и мен.

— Защо?

— Не знам. Навярно смятат, че мога да им помогна. И ме заплашват, за да не откажа. Заплашват всички нас.

— Семейство Остърман.

— Правилно. Те ни заплашват с Цюрих.

— О, Господи! Те знаят! Някой е разбрал!

— Така изглежда.

— Мислиш ли, че Бърни се е уплашил? И е проговорил?

Окото на Тримейн трепна.

— Трябва да е луд, ако го е направил. Ще го разпънат от двете страни на Атлантическия океан… Не, не е това.

— Тогава какво е?

— Човекът, написал бележката, е някой, с който съм работил в миналото или на когото съм отказал. Може би е от сегашните случаи. Навярно от папките, които в момента са на бюрото ми. Танър е надушил нещо и вдига шум. А те се надяват да го спра. Ако не го направя, с мен е свършено. Преди да е станало каквото и да било… Преди Цюрих да е започнал да работи за нас.

— Не могат да те докоснат! — каза жената на Тримейн с яростна предизвикателност, която прозвуча неестествено.

— Стига, скъпа. Хайде да не се заблуждаваме взаимно. Във висшите кръгове аз съм специалист по анализ на обединените фирми. На борсата блъфирам с курса на акциите. По думите на съдията Ханд 31 31 Американски юрист, бивш съдия в съда на федералния окръг Колумбия и в апелационния съд. — Бел. пр. — фондовата борса в момента е обезумяла от фалшиви, фиктивни сделки.

— Неприятности ли имаш?

— Всъщност не — винаги бих могъл да кажа, че са ми дали погрешна информация. В съда ме харесват.

— Уважават те! Работиш по-усърдно от който и да било човек, когото познавам. По дяволите! Та ти си най-добрият адвокат, който се е раждал!

— Бих искал да мисля така.

— Ти наистина си!

Ричард Тримейн стоеше до големия еркерен прозорец и гледаше тревната площ зад къщата си, която струваше седемдесет и четири хиляди долара.

— Не е ли странно? Навярно си права. Аз съм най-добрият в система, която ненавиждам… В система, която Танър би разкъсал на парчета в някоя от програмите си, ако знаеше какво я движи. Ето с какво е свързана кратката бележка.

— Мисля, че грешиш. Според мен това е някой, когото си победил. А сега иска да си оправи сметките с теб. Някой, който се опитва да те уплаши.

— Значи тогава е успял. Нещата, които Блакстън ми казва, не са нови за мен. Това, което съм аз, и това, което правя, ме превръща в естествен враг на Танър. Или поне така би си помислил… Само ако знаеше истината! — Той я погледна и пресилено се усмихна: — А в Цюрих знаят истината.

Остърман се скиташе безцелно из двора на студиото, опитвайки се да прогони от съзнанието си телефонния разговор, който беше провел преди зазоряване. Разговорът го преследваше.

Нито той, нито Лийла успяха да заспят отново. Дълго се опитваха да стеснят кръга от възможности и когато изчерпаха всички варианти, започнаха да изследват по-важния въпрос — „защо“.

Защо се бяха обадили на него? Какво стоеше зад телефонния разговор? Дали Танър се беше захванал с поредното си разкритие?

Ако беше така, неговите разкрития нямаха нищо общо с него. Нямаха нищо общо с Бърни Остърман.