Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

В случая две двойни легла бяха най-подходящи.

Свърши десетминутната тренировка на велоергометъра и пет-минутните упражнения с гирите, които тежаха по седем фунта и половина. Сложи малките тежести на пода и тръгна към интеркома.

— Да? Кой е?

— Телеграма, мистър Кардионе.

— Кой?

— Пише Кардионе.

— Името ми е Кардоне.

— Не е ли Апъл Драйв 11?

— Идвам веднага.

Затвори интеркома и взе кърпа от закачалката, обви я около себе си и бързо излезе от салона. Това, което беше чул, не му хареса. Стигна до предната врата и я отвори. Пред него стоеше дребен мъж в униформа и дъвчеше дъвка.

— Защо не се обадихте? Доста рано е, нали?

— Указанията бяха да я доставя. Трябваше да дойда с кола дотук, мистър Кардионе. Почти петнайсет мили. Службата ни е денонощна.

Кардоне се подписа.

— Защо петнайсет мили? „Уестърн Юниън“ има клон в Ридж Парк.

— Не е от „Уестърн Юниън“, сър. Телеграмата е от Европа.

Кардоне сграбчи плика от ръката на униформения мъж.

— Изчакайте за момент. — Не искаше да изглежда възбуден, ето защо влезе спокойно във всекидневната. Спомни си, че беше видял чантата на Бети върху пианото. Извади две еднодоларови банкноти и се върна до вратата. — Заповядайте. Извинявайте, че е трябвало да се разкарвате дотук.

Затвори вратата и разкъса телеграмата.

„L’uomo bruno palido non e amico del Italiano. Guarda bene vicini di questa maniera. Proteciate per la fina della settimana.

Кардоне влезе в кухнята, намери молив на поставката за телефона и седна на масата. Написа превода на гърба на едно списание.

„Мургавият мъж не е приятел на италианеца. Внимавайте с подобни съседи. Пазете се в края на седмицата.

Какво означаваше това? Какви „мургави… съседи“? В Садъл Вали не живееха чернокожи. Съобщението беше безсмислено.

Изведнъж Джоу Кардоне замръзна. Светлокафявият съсед можеше да означава само Джон Танър. Краят на седмицата — петък, тогава пристигаше семейство Остърман. Някой в Европа му казваше да се пази от Джон Танър и предстоящия уикенд на Остърман.

Грабна телеграмата и погледна датата.

Цюрих.

О, Господи! Цюрих!

Някой в Цюрих, който се наричаше „Да Винчи“, някой, който знаеше истинското му име, познаваше Джон Танър и беше уведомен за семейство Остърман, го предупреждаваше!

Джоу Кардоне гледаше втренчено през прозореца към тревната площ в задния двор. Да Винчи, Да Винчи! Леонардо.

Художник, войник, архитект на войната — всичко за всички.

Мафията. О, Господи! Кой от тях?

Костела-но? Батела? Може би Латрона.

Кой от тях го заплашваше? И защо? Той беше техен приятел.

Докато разтваряше телеграмата на кухненската маса, ръцете му трепереха. Прочете я още веднъж. Всяко изречение постепенно извикваше във въображението му все по-опасни тълкувания.

Танър!

Джон Танър беше открил нещо! Но какво!

И защо съобщението идваше от Цюрих?

Какво общо имаше всеки от тях с Цюрих?

Или семейство Остърман?

Какво беше открил Танър? Какво щеше да прави?… Един от хората на Батела нарече веднъж Танър с някакво име. Какво беше то?

„Volturno!“ — ястреб. „… не е приятел на италианеца… Внимавайте… Пазете се…“ Как? От какво! Танър не би му се доверил. А и защо трябваше да го прави?

Той, Джоу Кардоне, не беше синдикат, не беше мафия. Какво би могъл да знае той!

Но съобщението на Да Винчи беше пристигнало от Швейцария. Оставаше още една възможност, страшна възможност. В Коза Ностра бяха разбрали за Цюрих! Щяха да го използват срещу него, ако не успееше да спре „светлокафявия мъж“, който не беше приятел на италианеца. Ако не беше в състояние да предотврати това, което Джон Танър се канеше да направи, той щеше да бъде унищожен.

Цюрих! Семейство Остърман!

Беше направил нещо, което смяташе за правилно! Беше го направил, за да оцелее. Остърман го представи по такъв начин, че той не изпита никакви съмнения. А сега вече работата беше в чужди ръце. Не в неговите. Вече нямаше да може да стигне до него.

Джоу Кардоне излезе от кухнята и се върна в миниатюрния си гимнастически салон. Без да слага ръкавиците, започна да удря крушата. Все по-бързо и по-бързо, все по-силно и по-силно.

В мозъка си чуваше стържещ звук:

„Цюрих! Цюрих! Цюрих!“

Вирджиния Тримейн чу мъжа си да става от леглото в шест и петнайсет и веднага разбра, че нещо не е наред. Мъжът й рядко се размърдваше толкова рано.

Изчака няколко минути. След като той не се върна, тя стана, облече си хавлията и слезе долу. Дик се беше изправил до еркерния прозорец на всекидневната, пушеше цигара и четеше нещо от лист хартия.