Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— В такъв случай няма никакъв риск.

— Защо не?

— Ако една, две или и трите двойки — не участвуват в „Омега“, ще се държат нормално. Ще съобщят за инцидентите на полицията или на ФБР. Тогава ние ще се намесим. Ако една или две двойки направят подобни съобщения, а останалите — не, ще знаем кой е „Омега“.

— А… да предположим, че сте прав. Тогава какво? Какви са вашите гаранции?

— Няколко фактора. Понятни дори и за глупците. Казах ви, че „информацията“ за вас ще бъде фалшива. Който е в „Омега“, ще използва своите източници, за да я провери в самия Кремъл. Всички наши сътрудници са подготвени. Те ще се намесят. Информацията, която „Омега“ ще получи от Москва; ще бъде истината. Истината до този следобед. Вие сте просто Джон Танър, директор на отдел „Новини“ в телевизионна компания, и не участвате в никакъв заговор. Клопката ще се състои в това, което ще бъде добавено. Москва ще уведоми онзи, който ви проверява, да бъде подозрителен към другите двойки. Възможно е те да са изменници. Ние ги разделяме. Предизвикваме конфронтация и се намесваме.

— Получава се ужасно гладко. Звучи прекалено лесно.

— Ако посегнат на живота ви или на живота на някой друг от вашето семейство, цялата операция „Омега“ ще бъде в опасност. Няма да смеят да поемат този риск. Датата за начало на „Омега“ е след по-малко от месец.

— Този факт не е достатъчен.

Има и нещо друго. Най-малко двама въоръжени агенти ще отговарят за всеки член от семейството ви. Ще бъдете денонощно под наблюдение. Агентите няма да се отдалечават на повече от петдесет ярда. По което и да било време.

— Сега вече знам, че сте луд. Не познавате Садъл Вали. Външните хора, които се спотайват наоколо, веднага ще бъдат забелязани и прогонени! Ще станем за смях:

Фасет се усмихна.

— В момента имаме тринайсет души в Садъл Вали. Те са постоянни жители на градчето.

— Господи мили! — каза Танър тихо. — 1984-а 29 29 „1984“ — по романа на Джордж Оруел — Бел. пр. година май че вече ни дебне.

— Времената, в които живеем, често го налагат.

— Нямам избор, нали? Нямам никакъв избор. — Той посочи магнетофона и клетвената декларация, която лежеше до него. — Вече съм окачен на въжето?

— Отново прекалено много драматизирате нещата.

— Не драматизирам нищо… Трябва да направя точно това, което искате от мен, нали? Трябва да го изтърпя… Единствената алтернатива е да изчезна и да бъда преследван. Да бъда преследван от вас и ако сте прав, от тази „Омега“.

Фасет отвърна на погледа на Танър без следа от хитрост. Танър беше казал истината и двамата го знаеха.

— Става дума само за шест дни. За шест дни от човешкия живот.

Полетът от летище „Дълъс“ до Нюарк изглеждаше нереално ужасен. Танър не беше уморен, а ужасен. Умът му скачаше от един образ на друг, като всяка ярка картина изтласкваше предишната. Виждаше острия втренчен поглед на Лорънс Фасет зад бюрото над въртящите се ролки на магнетофона. Гласът на Фасет монотонно задаваше онези безкрайни въпроси, ставаше все по-силен и по-силен.

— „Омега“!

А после лицата на Бърни и Лийла Остьрман, на Дик и Джини Тримейн, на Джоу и Бети Кардоне. Всичко беше абсурдно! Щеше да се върне в Нюарк и изведнъж кошмарът щеше да изчезне. Щеше да си спомни, че е дал на Лорънс Фасет часовете на предаванията, посветени на общественото обслужване и да подпише липсващите страници от формулярите на ФКС. Знаеше добре, че това няма да стане.

Едночасовото пътуване от Нюарк до Садъл Вали премина в мълчание. Шофьорът на таксито последва примера на пътника на задната седалка, който палеше цигара след цигара и който не му беше отговорил на въпроса дали полетът е бил приятен.

САДЪЛ ВАЛИ ВИЛИДЖ ИНКОРПЪРЕЙТИД 1862

Добре дошли

Танър се взря в пътния знак, когато фаровете на таксито го осветиха. След като го отминаха, той можеше да мисли само за „Бездна от кожа“. Нереално.

Десет минути по-късно таксито спря пред къщата му. Той слезе и разсеяно подаде на шофьора сумата, за която се бяха разбрали.

— Благодаря ви мистър Танър каза шофьорът, навеждайки се на седалката, за да вземе парите през прозореца.

— Какво? Какво казахте — попита Джон Танър.

— Казах: „Благодаря ви, мистър Танър“.

Танър се олюля назад и хвана дръжката на вратата, теглейки я с всичка сила.

— Откъде знаете името ми? Кажете ми, откъде знаете името ми!

Шофьорьт забеляза капките пот, които се стичаха по лицето на пътника му, безумния поглед в очите на мъжа. Сигурно е луд, помисли си шофьорът. Той бавно спусна лявата си ръка към пода под краката си. Винаги държеше там гънка оловна тръба.