Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

Изправен малко по-назад, шефът на залата следеше развоя на събитията с каменно лице. Той беше последната инстанция за решаването на евентуални спорове. Разбира се, основната му задача беше да защитава интересите на казиното, но трябваше да го прави ловко и деликатно, под прикритието на правилата за честна игра. Но светът на комарджиите не се отличаваше с особена чувствителност. Тук всичко се подчиняваше на един бог — парите. Крайната цел на казиното беше проста и ясна: при затварянето да е спечелило повече пари, отколкото е изплатило. В момента шефът на залата беше сериозно разтревожен. Той имаше достатъчно дълъг стаж на този пост, за да разпознава тутакси опасните играчи, разчитащи на дълги и успешни серии. Имаше неприятното чувство, че този насреща му се готви да тресне един здрав юмрук на „Помпей“.

Минималният залог на масата беше 50 долара, а максималният — 10 хиляди. Милтън залагаше с хирургическа прецизност, тъй като отдавна беше изчислил статистическите вероятности и умело ги прилагаше на практика. Още на първото хвърляне улучи седмица — единствената комбинация, която печелеше при всички обстоятелства. Подплати ръката си с агресивен залог от 500 долара и от този момент нататък започна да играе с парите на казиното. Умело използваше и останалите комбинации, извличайки максимума от петиците, шестиците и осмиците, после се прехвърляше на деветките и петиците, а за десерт залагаше на най-печелившите, но най-трудно постижими десетки и четворки. Вършеше го с лекотата на дългогодишен играч. Два пъти поред заложи на четворка, след което се прехвърли на осмица и десетка. Спечели шест пъти поред и напрежението започна да се покачва.

Изнервен от развоя на събитията, шефът на залата заповяда смяна на персонала. Крупиетата се оттеглиха с мрачни лица. Бакшишите се раздаваха след съответната печеливша серия на играча, което означаваше, че този екип няма да получи дори цент от печалбата на Милтън. Но заповедта на шефа беше закон. Той я издаде с единствената надежда да прекъсне серията на Милтън и да успокои останалите играчи около масата. Макар и разрешен от правилника, подобен ход неизбежно предизвикваше недоволството на играчите и зрителите.

Шефът на залата измърмори нещо в микрофона, прикрепен към ревера на сакото му. Двама души от охраната се приближиха до масата. Зърнали заплашителните им фигури, играчите бързо утихнаха.

Но номерът на шефа нямаше успех, тъй като Милтън направи още три печеливши хвърляния и вече имаше двайсет и пет хиляди долара. Крупието можеше да му отнеме заровете само в случай, че някой от тях излетеше от масата. Изнервен до крайност, шефът нямаше друг избор, освен да наблюдава как този загубеняк с външност на провинциален учител продължава да стриже казино „Помпей“.

Милтън заложи 500 долара на тройка, която се падаше изключително рядко. Около масата се възцари смаяна тишина. Заровете се търкулнаха гладко и някак небрежно, за да спрат миг по-късно на двойка и единица. Печалбата от този залог беше петнайсет към едно, превръщайки 500-те долара на Милтън в една хубава сума от 7500. Купчината пред него вече възлизаше на 35 000 долара.

Изпотен от напрежение, шефът на залата бе принуден да изиграе последния си коз. Леко кимна към един от подставените играчи, който всъщност беше служител на казиното. Човекът светкавично заложи на седмица. Това означаваше, че ако Милтън хвърли седем, той ще изгуби не само всички залози на масата, но и правото да хвърля. В света на комарджиите властваше поверието, че залагането срещу играча носи лош късмет, тъй като изсмуква енергията от играта и го кара да греши. Тълпата моментално започна да роптае, а един от останалите играчи дори блъсна с рамо нещастника, позволил си да направи подобен залог. Наложи се охраната да успокоява страстите.

Милтън прие абсолютно безстрастно този пореден опит на казиното да го изкара от релси. Бавно и спокойно той заложи хиляда долара на комбинацията шест и шест. Това беше един от най-рисковите залози, който се изплащаше трийсет към едно. Но в случай че не хвърлеше две шестици, играчът губеше всичко. Именно по тази причина залагането на хилядарка на „влакче“ изглеждаше абсолютна лудост в очите на всички около масата.

Милтън вдигна глава към шефа на залата и небрежно попита: