Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

— Хей, какво става? — възкликна той, изправяйки се зад него.

— Става това, че твоето приятелче лапна около четири бона! — жлъчно отвърна играчът до Милтън.

Рубън смаяно го погледна, после премести очи върху дебелия контрольор на масата, който мрачно гледаше печалбата на Милтън.

— Четири бона! — ахна той. — Проклет да съм!

Контрольорът пристъпи напред.

— Ти си измамник! — изръмжа той.

— Не съм — отвърна с достойнство Милтън.

— Броиш картите, нещастнико! Така си правиш залозите! Проблем с жените ли имаш, та си дошъл да се възбуждаш от измами? Като се прибереш у дома, сигурно лъскаш бастуна, а?

Милтън почервеня от възмущение.

— За пръв път влизам в казино! — заекна той.

— На мен ли ги разправяш? — кресна контрольорът.

— Вижте — възпитано се обади Рубън. — Сигурен съм, че…

— Какво като броя картите? — прекъсна го Милтън. — Незаконно ли е в Ню Джързи? Убеден съм, че не е, защото съм си направил труда да проверя. Вие имате право да вземете мерки срещу мен само в случай, че съм професионален играч, но аз не съм. И тези мерки са силно ограничени от закона. Във Вегас можете да ме обвините в нарушаване на правилата, да ми прочетете закона и да ми забраните достъп до казиното в срок от една година. Но ние не сме във Вегас, нали?

— Откъде знаеш всичко това, щом като за пръв път влизаш в казино? — изръмжа контрольорът.

— Снощи го научих от интернет — отвърна Милтън. — Доста шантава работа. А сега се махайте от главата ми и ме оставете да играя!

Дебелият контрольор почервеня от гняв и Рубън побърза да се изпречи на пътя му.

— Спокойно, приятелят ми си тръгва — обяви той.

— Рубън! — гневно се надигна Милтън. — Точно сега съм в серия!

— Той си тръгва — твърдо повтори Рубън.

По-късно Милтън гневно просъска:

— Защо не ме остави да играя?

— Май ти е отмилял животът.

— Ооо, я стига! Живеем в двайсет и първи век все пак! Вече не се вършат такива неща!

— Така ли мислиш? Казиното може да те изхвърли по хиляди причини, независимо от законите. Имаш късмет, че оня контрольор беше прекалено бавен, но в момента сто на сто ни следят двама-трима с дебели вратове.

— Къде са? — рязко се обърна Милтън.

— Едва ли ще ги видиш — въздъхна Рубън. — Я ми кажи, как успя да спечелиш тия мангизи?

— Реших да опитам многостепенната схема за отчитане на най-високите и най-ниските ръце — понижи глас Милтън. — Разбира се, след като я пригодих към общовалидната методология за преброяване поради наличието на няколко колоди. По-късно прибягнах до разширения метод за преброяване на Кен Ъстън, като оптимизирах залозите си с помощта на трицветни чипове, за да прикрия начина на залагане.

— Господи, Милтън! — зяпна Рубън. — Откъде знаеш всичко това?

— Снощи прочетох дванайсет страници по темата, публикувани в интернет. Адски интересна работа, да знаеш. А когато прочета нещо…

— Знам, знам — прекъсна го Рубън. — Никога не го забравяш, нали? — Интелектуалните способности на приятеля му наистина бяха безгранични. — Значи контрольорът беше прав, наистина си броил картите. Слава богу, че не си го правил с компютър, защото тогава наистина щяхме да загазим!

— Имам си компютър в мозъка — отвърна Милтън.

— Добре, умнико — рече Рубън. — Има обаче едно правило, на което се подчиняват всички разузнавателни екипи: спечеленото по време на мисия се дели поравно!

— Поравно ли?

— Аха. Това означава, че аз имам два бона. Чакам да си ги получа.

Милтън неохотно му подаде парите.

— Не забравяй, че трябва да платиш данък върху тях.

— Аз не плащам данъци.

— Трябва, Рубън — настоя приятелят му. — Длъжен си да си плащаш данъците!

— Ще оставя Чичо Сам да подстриже някой друг! — отсече с категоричен тон Рубън. — А докато ти обираше казиното, аз успях да събера малко истинска информация.

Описа с няколко думи разговора си с Анджи и приятелят му с уважение кимна.

— Звучи наистина обещаващо. Браво на теб!

— Като си помисля как ме гледаше мацката, май ще се наложи да платя доста висока цена — въздъхна Рубън.

— С двата бона в джоба това няма да е проблем за теб, нали?

Рубън се втренчи в него, после мрачно поклати глава.

Картър Грей крачеше бавно по дългия коридор, който, незнайно защо, беше боядисан в бледорозово. Може би идеята е била да внушава спокойствие, рече си той. Но сградата, към която водеше коридорът, не внушаваше спокойствие, напротив — чувство за напрежение и предстояща криза. В дъното на подземния тунел се намираше помещение, в което се влизаше през тежка метална врата, наподобяваща онези на банковите трезори. Грей набра личния си код и изчака електронното сканиране. Няколко секунди по-късно вратата безшумно се плъзна встрани. Тази сигурност в стил Джеймс Бонд положително е струвала на данъкоплатците милиони, помисли си той. Но за какво друго стават те? По принцип консумират много повече от необходимото, плащат си данъците за него, а на държавата не остава нищо друго, освен да харчи тези пари за каквото й хрумне. Перфектен баланс. Едва ли някой би могъл да измисли по-добър.