Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

— Тъй, тъй — подсмихна се Багър. — Правилно се изразяваш. Но както и да е. Работата е там, че аз отдавна не съм се виждал с моята приятелка и много ми се ще да я открия. Помислих си, че може би е чула за смъртта на бившия си съпруг и е дошла на погребението му…

Очите му очаквателно се втренчиха в лицето на Кейлъб.

— Бях на погребението, но не видях непознати хора — рече библиотекарят. — Как изглежда тази жена, как се казва?

— Висока, с хубава фигура, от онези, след които всеки мъж се обръща. С малък белег под дясното око. Всеки ден си сменя прическата и цвета на косата, нали ме разбираш? Казва се Анабел Конрой, но вероятно и името си сменя според деня от седмицата.

— Нищо не ми говори — поклати глава Кейлъб. По отношение на името наистина беше така, тъй като той познаваше Анабел като Сюзан Хънтър. Но описанието беше смразяващо точно. — Сигурен съм, че бих забелязал такава жена. На погребението присъстваха съвсем обикновени хора. Такива като мен, знаете…

— Бас държа, че е било точно така — изсумтя Багър, после щракна с пръсти и един от хората му извади визитна картичка. — Ако си спомниш нещо, обади ми се. Плащам много добре. Имай предвид, че говорим за сума от пет цифри нагоре.

Кейлъб пое картичката.

— Май наистина много искате да я намерите — възкликна с облещени очи той.

— Нямаш представа колко много, републиканецо.

Хари Фин тихо влезе в стаята и седна на стола до леглото. Жената в него го гледаше безмълвно. Или гледаше някъде покрай него. Той никога не беше сигурен накъде точно е насочен погледът й. Някога тя говореше перфектен английски, без следа от акцент, но в един момент, вероятно вследствие на нарастващата параноя, започна да използва някаква безумна смесица от четирите езика, които владееше. В резултат се получи някаква странна амалгама от неразбираеми фрази. Единствено Фин се оправяше с тях, въпреки че нямаше представа как го постига. Вероятно поради абсолютната й увереност, че той е длъжен да я разбира.

Жената промърмори нещо и той отговори на поздрава. Това явно й достави удоволствие. На лицето й се появи усмивка, главата й кимна леко. Беше усетила появата му още преди да влезе в стаята. Веднъж му беше обяснила, че винаги чувства присъствието му. Защото имал особена аура: приятна, но абсолютно отличителна. Тъй като определено не обичаше да оставя следи, той се смути малко, защото на света едва ли имаше човек, който можеше да изтрие своята аура.

От детинство беше запомнил високата и стройна фигура на майка си, ръцете й на пианистка. Днес обаче тя беше една сбръчкана старица, чието съсухрено тяло едва-едва се очертаваше под завивките. Лицето й все още носеше следи от онази крехка хубост, която го беше карала да я сравнява с нежната красота на водните лилии. Но само денем. Нощем красотата й изчезваше, тя изпадаше в мрачно настроение и понякога в ярост. Никога не се гневеше на него, само на себе си. И тогава той вземаше нещата в свои ръце. Вършеше го още от седемгодишен. Порасна бързо, може би по-бързо от необходимото. Днес красотата на лицето й вече я нямаше, тялото й се смали, а прекрасните навремето ръце безсилно лежаха в скута й, набръчкани и изпъстрени с петна. Беше навършила седемдесет съвсем наскоро, но вече изглеждаше готова за онзи свят.

И въпреки всичко продължаваше да има влияние над него с изключителното си достойнство и вечния си стремеж към справедливост. Въпреки окаяното й физическо състояние думите й запазваха своята сила и не му позволяваха да забрави страданията и несправедливостите, които й бе поднесъл животът.

— Чух новината — каза тя. — Добра работа си свършил.

Той стана и пристъпи към прозореца, зад който се виждаше градината на санаториума. На перваза лежаха четирите вестника, които майка му изчиташе всеки ден от първата до последната дума. После пускаше радиото или телевизора, които оставаха включени до късно през нощта. На следващата сутрин пристигаха новите вестници, които тя очакваше с нетърпение. Никога нищо не пропускаше.

— А сега продължаваш, нали? — каза на висок глас майка му, сякаш не беше сигурна дали ще я чуе от другия край на стаята.

— Да — кимна Хари.

— Ти си добър син.

Той се върна на стола.

— Как си със здравето?

— Какво здраве? — попита в отговор тя и с усмивка поклати глава.

Винаги правеше така. Сякаш слушаше някаква песен, която никой друг не чуваше. Като дете Хари обичаше този жест, който му се струваше загадъчен. Но днес вече не го харесваше.