Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

Но единственото намерение на Алекс беше да бягат. Повдигна вратата на гаража едва наполовина, колкото да промуши спортния корвет на сантиметри под нея. Колата се стрелна навън и се понесе по алеята в мига, в който входната врата се отвори. Над главите им бръмна дълъг автоматичен откос и Анабел уплашено се смъкна надолу.

— Мамка му! — изкрещя Алекс.

— Улучиха ли те? — тревожно надигна глава тя.

— Не, но май улучиха колата ми!

Разпръсквайки дъжд от дребни камъчета, корветът мина покрай черния ван, взе завоя със силно полюшване и се понесе по асфалта. Натиснал газта до дупка, Алекс хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и изпусна въздишка на облекчение. Пътят зад тях беше пуст.

— Хей, какво става? — тревожно попита Анабел.

— Нямам идея — каза той.

— Къде отиваме?

— И това не знам. Дръж се здраво.

Той бръкна в джоба си за телефона и натисна бутона за бързо набиране. Търсеше един от приятелите си във ВОБ — Вашингтонското оперативно бюро на Сикрет Сървис.

— Боби, Алекс съм — извика в мембраната той. — Случва се нещо страшно, човече!

— Какво?

Алекс накратко му разказа за нападението.

— Не знам кои са тези момчета, но бяха яко въоръжени. Разбери за какво става въпрос и ми звънни, моля те!

Прекъсна линията и погледна Анабел.

— Боби е страхотен — поясни той. — При всички случаи ще намери начин да ни помогне.

— А защо просто не отидем в щаба ти, или както там го наричате? Нали това е най-сигурното място?

— Бих го направил, но има един малък проблем.

— Какъв проблем?

— Гащеризоните на онези момчета са ми познати, виждал съм ги и преди.

— Къде?

— В Кемп Пири, по време на съвместно обучение.

— Това лошо ли е? — притеснено го погледна тя.

— Кемп Пири е един от най-големите тренировъчни лагери на ЦРУ наричат го „Фермата“.

— ЦРУ!

— Да — кимна Алекс. — Подобни униформи носят техните военизирани подразделения.

— ЦРУ има военизирани подразделения?

— Да. Нима това е тайна за някого?

— Искаш да кажеш, че ни преследва ЦРУ?

— Точно така.

— Но защо? Не ни ли стига, че се отървахме на косъм от един психопат и че баща ми хвръкна във въздуха?

— Така излиза.

— Изненадана съм от спокойствието, с което приемаш нещата!

— Ако не друго, в службата са ни научили да запазваме хладнокръвие. Тук трябва да призная, че с всяка изминала минута това ми се удава все по-трудно.

— Добре е да ми напомняш, че все пак си човешко същество — сопнато отвърна тя. — Какво ще правим сега?

— За съжаление се налага да зарежем любимия ми корвет и да потърсим някакво убежище. Там ще изчакаме обаждането на Боби с надежда за добри новини. Но аз дълбоко се съмнявам, че ще бъдат добри.

Зарязаха корвета и спряха такси, което ги закара до един мотел в близост до Стария град в Александрия. Алекс остана навън, а Анабел плати в брой и се регистрира с фалшивата си лична карта. После се заключиха в стаята си.

Боби се обади след около час, а предпазливият му шепот казваше всичко.

— Току-що беше официално съобщено, че си стрелял по федералните агенти, които са пристигнали да арестуват бегълка. У вас имало някаква жена, която е издирвана от властите. Разбира се, ние не повярвахме на тези глупости, но шефът е бесен. Говори се, че са се карали по телефона с директора на ЦРУ.

— Тези „федерални агенти“ дойдоха, за да ме отвлекат или убият, Боби! А единственото нещо, което „има у мен“, е силното желание да сритам нечий задник, за да получа отговори на въпросите си!

— Хей, спокойно, аз съм на твоя страна. Не вярвам, че си излязъл от службата като честен човек и изведнъж си станал престъпник. Но трябва да се появиш тук и да разкажеш своята версия. — Колегата му замълча за момент, после попита: — Има ли някой с теб, Алекс?

Срещнал напрегнатия поглед на Анабел, Алекс каза единствено:

— Благодаря, Боби. Пак ще се чуем.

Изключи телефона и с отвращение го захвърли на леглото.

— Работата е ясна. Явно сме телепортирани в друга вселена, където всички свестни хора са прецакани!

Анабел седна на леглото до него и тихо промълви;

— Невероятен си.

— В момента не ми е до сарказъм! — мрачно отвърна той.

— Не е сарказъм, а благодарност. Защото тази нощ за втори път ми спасяваш живота.

— Съжалявам, Анабел. Твърде късно усетих накъде вървят нещата.

— Но защо се превърнахме в мишени на ЦРУ?

— Не мога да се сетя за друга причина, освен за връзката ми с Оливър.