Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Не липсва нищо ценно. Двата му сейфа са недокоснати.

— Не знам как да ви помогна.

— За какво разговаряхте?

— Боя се, че не мога да ви кажа.

— Агент Форд, аз наистина се безпокоя за баща си. При последния ни разговор той звучеше така, сякаш… хм… разговаряме за последен път. Мисля, че има сериозни неприятности.

Може би в това се криеше причината за посещението на Хейс. Вярното куче се бе отклонило от следата и старецът действаше на сляпо.

— А вие разбрахте ли къде горе-долу се намира?

— Спомена, че бил на запад оттук, някъде в дълбоката провинция. Аз започнах да го поднасям на тема терористи, а той отвърна, че нищо не се знае.

— Това не е по моята част, мис Нокс.

— Вижте, аз съм адвокат в голяма кантора и имам достатъчно връзки. Баща ми никога не говори за работата си, но тя едва ли има нещо общо с Държавния департамент. Убедена съм, че е само прикритие. Можете ли да потвърдите поне това? Моля ви!

Алекс се поколеба няколко секунди, но после отстъпи пред искреността й.

— Доколкото мога да преценя, баща ви работи като разследващ агент в ЦРУ. Или поне е свързан с него.

— Разследва нещо важно?

— Да, достатъчно важно. Издирва един човек, който не желае да бъде открит.

— Опасен ли е този човек?

— Такива се повечето хора, които не желаят да бъдат открити.

Стори му се, че в слушалката прозвуча въздишка на отчаяние.

— Какво да правя? — простена тя. — Мама почина, а брат ми е морски пехотинец в Ирак. Моля ви, агент Форд, кажете ми какво да правя. Не познавам други хора, с които бих могла да се посъветвам.

Алекс мълчеше с отнесен поглед. Двайсетте години в Сикрет Сървис сякаш се изтриха от паметта му. Вероятността това да се превърне във факт беше доста голяма, ако Хейс изпълнеше заканите си. Защо седеше и чакаше атомната бомба да се взриви над главата му?

— Дайте ми телефон, на който мога да ви открия по всяко време — каза най-сетне той. — Ще се поразровя малко, пък дано открия нещо.

— О, господи, наистина не зная как да ви благодаря!

— Предупреждавам ви, че ако успея да се добера до нещо, то едва ли ще е много приятно.

— Разбирам, че не познавате баща ми, агент Форд. Но ако сте в беда, Джо Нокс е човекът, който ще ви помогне повече от всеки друг. Той е прям, честен и почтен. Не са останали много хора като него. Надявам се, че това означава нещо за вас.

— Наистина означава — тихо отвърна Алекс.

Седнал в болничното легло, Стоун се взираше в насрещната стена. В един момент погледна часовника си и извади мобилния телефон на Дани от нощното шкафче. Първо се обади на Аби, а след това и на Тайри. Нищо. Аби работеше в ресторанта, а шерифът обикаляше да издирва Лони Брубек, който според него май бе изчезнал. В караваната на Уили открили две разкъсани от експлозията бутилки за пропан-бутан и останките на газов котлон.

— Чакам пристигането на сапьор от щатската полиция на Вирджиния — добави Тайри. — Знам, че няма да харесаш това, което ще ти кажа, но май ще се окаже нещастен случай. Някоя от бутилките е изпускала, а във вълнението си от оздравяването на Уили старецът може би е запалил цигара и… бум!

— Ако е така, газта щеше да избухне далеч по-рано — въздъхна Стоун. — Нали ти казах, че в караваната заварих Шърли с цигара в уста? А и Боб едва ли би пропуснал да усети миризмата. Нали газта мирише гадно именно по тази причина?

— Прав си. Но защо някой е решил на всяка цена да убие Уили? Първо чрез свръхдоза, а после с бомба?

— Защото е знаел, че Деби не е извършила самоубийство и е бил твърдо решен да вдига шум, докато истината не излезе наяве. На някой това очевидно не му е харесало.

— Но след като го убива, този някой си дава сметка, че е привлякъл вниманието ни — възрази Тайри.

— Не, не. Извършителите са достатъчно умни и знаят, че улики за престъпление липсват. Това им е напълно достатъчно.

— Няма да се откажа, докато не стигна до дъното на тая работа!

— Всички трябва да си пазим гърбовете, Тайри — предупреди Стоун. — Включително и ти.

— Знам.

Стоун прекъсна линията и се втренчи в телефона. Дани се оказа собственик на последен модел „Върайзън“ с всякакви екстри, включително имейл. Стоун никога не бе ползвал поща, която изключва листа и писалката. Отвори списъка с имената и се зае да ги разглежда. Те бяха предимно женски, а към повечето от тях бяха прикачени кратки характеристики, някои със снимки. Консервативен по природа, Стоун окачестви повечето от тях като чиста порнография. А и псевдонимите им бяха доста многозначителни: „Мръсната кучка“, „Винаги готова“, „Карачката“.