Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Поклати глава. Беше безкрайно далеч от взаимоотношенията между съвременните младежи. Не ги разбираше и не беше сигурен, че са по-добри от някогашните. Според него Дани трябваше да си намери по-свестни приятелки.

Навън се мръкваше. Изпъшка и бавно стана от леглото. Тялото му беше сковано от болка, но движението му се отразяваше добре. Гърбът вече го болеше от цял ден лежане.

Излезе в коридора и се насочи към стаята на дежурните сестри. Те, разбира се, го смъмриха, че е станал, но все пак му обясниха как да стигне до стаята на Дани.

Пред вратата в дъното на коридора седеше някакъв мъж.

— Мога ли да ви помогна? — изправи се той.

— Вие ли сте човекът на шерифа Тайри? — отвърна с въпрос Стоун.

— Да. Чакайте, вие не сте ли онзи Бен?

— Аз съм. Искам да поговоря с Дани.

— Няма проблем, нали вие го спасихте.

Дани седеше на леглото с подпухнали и зачервени очи.

— Мога ли да вляза?

Момчето се обърна да го погледне и само му махна.

Стоун взе един стол и го придърпа към леглото.

— Много съжалявам за Уили.

Дани не отговори, заковал очи във възглавницата, която държеше в скута си. Когато най-после отвори уста, думите му прозвучаха завалено и провлачено. Успокоителните, рече си Стоун.

— Не заслужаваше да умре така — промълви младежът.

— Никой не го заслужава.

— Напротив! — мрачно го изгледа Дани.

— Може би имаш право. Някои хора наистина го заслужават.

— Той на никого не е причинил лошо нещо, знаеш ли?

— Знам.

— Ами Боб? Защо взривиха и горкия старец?

— Кой го взриви, Дани? За кого говориш?

— Защо питаш? — стрелна го с поглед момчето.

— Защо напусна Дивайн?

— Нали ти казах? Исках ново начало.

— А защо се върна?

— Това си е моя работа.

— Искаш ли да си поговорим за Деби Рандолф?

— Какво да говорим? Тя беше момичето на Уили и той много я обичаше. Щяха да се женят.

— Значи си знаел?

Дани разсеяно кимна.

— През цялото време му помагах да се пребори с дрогата. Но работата в мината го убиваше. Добре, приемам, че изпитваше болки. Но примерът с баща ми беше пред очите ми. Не исках и Уили да свърши така. После се появи Деби и бързо го вкара в пътя. Нали ме разбираш? В един момент той най-неочаквано ми се обади и обяви, че възнамерява да й предложи брак. Поиска мнението ми. С част от съзнанието си исках да му кажа: „Недей, човече, още си много млад. Животът е пред нас, мадамите ни чакат.“ Но дълбоко в себе си изпитах ревност. Можех да имам всяка мадама, която си пожелая, но той беше срещнал жената на живота си и тя го обичаше.

— Какво го посъветва в крайна сметка?

— Казах му да го направи. Познавах Деби, беше чудесно момиче и много му подхождаше. А той ме помоли да им стана кум.

— Това ми звучи така, сякаш сте изгладили търканията си.

— Никога не сме имали истински търкания. Бяха просто глупости.

Дани замълча, а Стоун се облегна назад. Мракът зад прозореца бързо се сгъстяваше.

— Видях те да плачеш на гроба на Деби — рече след известно време Стоун. — Ще ми разкажеш ли нещо повече?

— Няма какво да разказвам! — рязко вдигна глава Дани. — Беше ми мъчно за нея. Да не говорим за Уили, който беше съсипан.

— Но ти знаеш кой я е убил, нали?

— Ако знаех, щях да кажа на Тайри.

— Наистина ли?

— Уморен съм, човече. Искам да спя.

— Сигурен ли си, че няма какво да ми кажеш?

— Толкова сигурен, колкото че лежа в скапаното легло.

Стоун се върна в стаята си, но не легна. Нещо го човъркаше и не му даваше покой. Нещо, което беше видял или чул, а може би и двете. И което никак не се връзваше.

Разсеяно извади телефона на Дани и отново отвори списъка с имената. Може би чрез него щеше до получи отговор на въпроса защо момчето не желае да му разкаже какво се е случило. Но не откри нищо.

Механично продължи да натиска бутоните, ровейки из паметта на апарата. Изведнъж на екрана се изписа едно-единствено име, придружено от телефонен номер. Тайри . Но цифрите бяха различни от тези, които му беше продиктувал шерифът. Набра го и притисна телефона до ухото си. След няколко позвънявания чу мъжки глас:

— Дани?

Стоун бързо изключи. Наистина беше Тайри, веднага го позна. Но защо Дани разполагаше с личния номер на шерифа? И защо, ако той наистина беше секретен, просто не го бе запомнил? Защо го бе вкарал в паметта на телефона си, където всеки можеше да го намери? Отново се върна на списъка. Той съдържаше домашния телефон на Аби и този на ресторанта — номера, които Дани би трябвало да знае наизуст. Подчинявайки се на внезапен импулс, той набра Аби и й разказа за разговора си със сина й, пропускайки току-що направеното откритие.