Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Какви мисли са ти минавали през главата, когато си я подписвал, сър?

Вече разполагаше с доказателства за връзката между Хейс и Кар. Това променяше динамиката на мисията му, въпреки че не беше много сигурен как точно. Но в едно беше абсолютно сигурен: заповедта за издирването на Кар беше издадена поради опасенията, че бившият член на „Трите шестици“ разполага с неудобна за правителството и ЦРУ информация. Понякога Нокс трудно правеше разлика между двете институции. Хейс бе споменал, че и Картър Грей е изпитвал същото безпокойство, което го накарало да предприеме мерки срещу Кар, но бил изпреварен от него.

Точно това не му се връзваше. Кар беше посетил къщата на Грей в деня преди нейното взривяване. Което означаваше, че Грей не е имал никакви трудности при издирването му. На всичкото отгоре Кар беше мълчал в продължение на трийсет години. Какво беше накарало Грей, Хейс и ЦРУ да стигнат до заключението, че той ще се разприказва именно сега?

Вероятно Грей бе имал някакво основание да преследва Кар, но не и да го убие. Защо бе заповядал да разкопаят гроба му? Дали целта му не е била да го извади на светло и да го принуди да бяга? Но защо, по каква причина? Нокс имаше чувството, че отговорът на този въпрос лежи в зоната, в която му беше забранено да наднича. В миналото също му бяха „заповядвали“ да не се докосва до разни неща. Заповеди, които беше пренебрегвал.

Очевидно и Хейс имаше някакви причини да иска залавянето на Кар. Може би през всичките тези години го беше смятал за мъртъв. Нокс си представи деня, в който е бил разкопан празният гроб, и реши, че Хейс наистина е бил неприятно изненадан. Ковчег без труп, по дяволите! Хейс вероятно се беше чувствал сигурен в продължение на десетилетия, но това чувство внезапно бе изчезнало. А сега Нокс трябваше да отстрани генералския проблем.

Какво точно се беше случило в Центъра за посетители на Капитолия? Дали Кар беше избил всичките онези хора? И ако е така, защо? Защото са заплашвали живота му? В главата на Нокс се появи споменът за нещо прочетено неотдавна, в което се твърдеше, че някой методично премахва бивши агенти на специалния отдел „Три шестици“. Дали Стоун е бил в списъка? Или го преследваха по други причини? Всичко това беше част от сложен пъзел.

Дали пък Кар не разполагаше с нещо компрометиращо срещу Хейс? Нещо лично? Тази следа беше много интересна, но Нокс не възнамеряваше да тръгне по нея, преди хубаво да си защити гърба. Така или иначе, прескачането на оградата изглеждаше задължително. Дано не го усетеше Хейс…

Беше включил радиото в колата на път за дома. Вниманието му беше привлечено от една новина — много близка до онази, която Стоун беше чул в Дивайн. Властите знаели кой е убиецът и затягали примката около него. Всички пътища за бягство били блокирани.

Какво става, по дяволите?

Грабна телефона и набра номера. Хейс вдигна на второто позвъняване.

— Току-що чух новините по радиото — каза Нокс. — Федералните уж бяха блокирани, но май не е така. Бих искал да съм предупреден в случай, че агентите на ФБР започнат да ми дишат във врата.

— Нямаш никакви причини за безпокойство, Нокс. Аз съм този, който пусна новината. Човек като Кар не може да не следи новините, и то крайно внимателно. Искам да си мисли, че е в капан, защото хората в капан често вършат глупости. И тогава ще се намесим. С това просто ти улеснявам задачата.

Хейс затвори.

— Много ми я улесняваш! — мрачно промърмори Нокс.

Размислите за току-що проведения разговор бяха прекъснати от звъненето на телефона. Изписаният на екрана номер му беше непознат.

— Ало?

— Мистър Нокс, обажда се Сюзан Хънтър. Бих желала да се срещна с вас относно Оливър.

— Не можете ли по телефона? — изправи гръб Нокс.

— Не. Сигурно ви подслушват.

Не можеше да спори. Най-вероятно наистина го подслушваха.

— Добре, ясно. Кога?

— Веднага.

Трийсет минути по-късно Нокс спря на една уличка в Джорджтаун, където го чакаше Анабел. Тя отвори вратата и седна до него, а той подкара на изток, към центъра.

Хвърли бегъл поглед към нея. Лицето й пламтеше, а очите й бяха зачервени. Не беше сигурен дали това не се дължи на руж по бузите и малко лютиви капки за очи, използвани специално за случая.

— Добре ли сте? — попита най-сетне той.

Тя разтърка очите си с юмрук.

— Не съвсем.

— Да поговорим за това.

— Не искам да си навличам неприятности.

— И аз не искам.

— Но не можете да го гарантирате, нали?