Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

От това, което беше научил за военното минало на Джон Кар, ставаше ясно, че Хейс със сигурност разполага с подобна стратегия. Вече го беше излъгал. Беше казал, че е чест да ръководиш такава машина за убиване като Кар. Да, той действително беше командвал Кар. В разцвета на кариерата му бе отказал да го удостои с отличията, които със сигурност беше заслужил. Какво беше извършил Кар, за да предизвика подобно отношение? Хейс беше известен със своята злопаметност. Говореше се, че нарочи ли някого, таи омраза десетилетия наред.

Нокс прекара още няколко часа в сградата на военния архив, търсейки отговор на този въпрос. Резултатът беше само няколко неясни предположения.

Обзелите го мисли бяха почти толкова мрачни, колкото през последните нощи, прекарани във виетнамската джунгла малко преди страната му да обяви, че прекратява войната и изтегля войниците си. Батальонът на Нокс беше един от последните, изпратени в Югоизточна Азия. Той прекара там единайсет месеца, които му се сториха като единайсет години. А когато се прибра у дома с шрапнел в лявото бедро и бе налегнат от кошмари, напомнящи му за ужаса на джунглата в продължение на години, той стигна до заключението, че войната не е най-добрият начин за решаване на световните проблеми, защото куршумите не улучваха политиците, а обикновените хора на бойното поле. Малко по-късно получи назначение във военното разузнаване, откъдето беше изтеглен в цивилните звена на ЦРУ.

Днес службата му беше част от един специализиран отдел на Управлението, за който обикновените хора така и не бяха чували и нямаше да чуят. Самият Нокс разполагаше с два комплекта служебни документи. Единият беше предназначен за широката публика, който го представяше като служител на Министерството на вътрешната сигурност и изглеждаше достатъчно заплашителен. Другият показваше само на ограничен кръг колеги федерални агенти. В него се водеше като агент на ССР — Службата за специални разработки, съставена от представители на петте главни разузнавателни централи, но ръководена от няколко души в Лангли. Според Нокс обозначението „Служба за специални разработки“ звучеше малко превзето, въпреки че дейността на нейните служители съвсем не беше такава. Самият той беше затънал до гуша в „специални разработки“, като понякога се налагаше да работи по шест международни кризи едновременно.

На практика Нокс беше участвал във всички по-големи операции на ССР през последното десетилетие, включително няколко паравоенни акции с оръжие в ръка. Акции, при които трябваше да опазва нечий живот и да отнема друг. На два пъти се беше разминал на косъм със смъртта при използването на оръжия за масово унищожение, които според особената военна терминология „никога не претърпяват фиаско“. После прекара шест години в Близкия изток, занимавайки се с неща, за които нямаше писмени доказателства и за които не обичаше да мисли.

Беше на хиляди километри от дома, когато съпругата му почина от мозъчен кръвоизлив. Успя да се прибере навреме за погребението и да промълви няколко объркани думи за сбогом на своята партньорка в живота — единствената жена, която беше обичал. Но и до ден-днешен се чувстваше тъй, сякаш й бе изневерил.

Двайсет и четири часа след като я погреба, отново беше в Ирак, завръщайки се към обичайната си работа: да предвиди къде ще се случи поредният самоубийствен атентат и да плаща в кеш на довчерашните врагове на Америка, за да избиват екстремисти, а не американски войници. Дори не искаше да си представи какво ще се случи, ако парите свършат. Единственото му желание беше в този момент да се намира на поне пет часови зони от това проклето място. После се затваряше в стаята си в строго охраняваната Зелената зона, за да оплаква любовта на живота си и да сънува кошмари.

През последната година все по-често се замисляше за оставка, защото предизвикателствата му идваха в повече. В крайна сметка успя да си издейства преместване от Близкия изток. Беше прекарал достатъчно дълго време там и успя да наложи условията си. Дори си позволи малка ваканция, по време на която Хейс му се обади за пръв път. И ето го пак в познатата ситуация, при която един стар въпрос отново надигаше грозната си глава:

Дали и утре слънцето ще изгрее за мен?

Влезе в кухнята, хвърли ключовете на плота и извади една бира от хладилника. После се оттегли в малкия си кабинет и се замисли върху това, което знаеше и което не знаеше. За съжаление второто беше значително по-обемисто от първото. Бръкна в джоба си и измъкна двата съшити листа на заповедта, подписана от Маклин Хейс. Прекрасно знаеше, че кражбата на документи е престъпление, но в момента не се вълнуваше от този факт. Погледна прецизния подпис под заповедта.