Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Нокс обаче не беше чувал или чел някой друг войник да е извършил подвига на Кар през онзи ден. Това беше нещо повече от чудо, нещо извън човешките възможности. Уважението му към този човек нарасна, страхът от него — също.

Подобен героизъм би трябвало да бъде възнаграден. Макар и бавна в много отношения, армията бързаше да раздава награди за храбростта и себеотрицанието на бойното поле. Ако не за друго, то поне за да повдигне духа на останалите бойци. Да не говорим за обществения отзвук. Изключителната смелост и себеотрицанието на Кар заслужаваха не само Почетния кръст за доблестна служба — второто по значение отличие в американската армия, но според Нокс и най-престижния Медал на честта, с който страната удостояваше своите военни герои. Джон Кар носител на Медала на честта? В краткия си брифинг Хейс беше пропуснал да спомене този факт. Той не беше станал достояние и на пресата, отразила скромното погребение на Джон Кар в националното гробище „Арлингтън“.

За да сглоби историята на този човек, Нокс прегледа съдържанието на още няколко кашона, лист по лист.

Никой не бе могъл да откаже Пурпурните сърца на Джон Кар, тъй като ги бе заслужил с раните си. Общо четири на брой, включително онези, получени в други сражения. В архива фигурираше предложение да бъде награден с Бронзова звезда, направено доста време след споменатата битка. Престижен орден, който обаче изглеждаше бледа награда за героизма на този човек. За Нокс Бронзовата звезда беше нещо като хибрид — с нея награждаваха както храбростта на бойното поле, така и добрата служба като цяло. Докато Сребърната звезда, Почетният кръст и Медалът на честта бяха най-високите отличия за боеца на фронта, проявил храброст и героизъм в сражение с врага. Просто и ясно.

Най-накрая откри купчина документи, сред които фигурираше личната препоръка на прекия командир на Кар, който го предлагаше за Медала на честта. За целта въпросният командир беше попълнил всички необходими документи, подкрепени с доказателства и показанията на очевидци, след което ги беше пуснал нагоре по веригата. Датата сочеше, че те са били изпратени съвсем скоро след онова сражение, далеч преди предложението за Бронзова звезда. Какво се беше случило, по дяволите?

Нищо. На този етап нещата бяха замрели. Нокс не откри никакви други документи по въпроса. Но защо? Саможертвата му бе знаменателна. Човекът бе герой. Ала вместо да получи заслужена награда, Джон Кар скоро бе изчезнал от военните ведомости. Нокс се досещаше защо — точно тогава е бил включен в специалния отряд на ЦРУ, наречен „Три шестици“. Шпионите често набират своите убийци сред най-добрите бойци.

Нокс понечи да върне документите в кашона. Именно в този момент забеляза двата прикрепени с телбод листа, които се бяха изплъзнали от папката и стояха изправени от вътрешната стена на кашона. Дълбоко отвратен от несправедливото отношение на армията към един от най-легендарните си герои, той бе готов да ги пренебрегне.

Но все пак ги извади.

Оказа се, че листовете съдържат една съвсем проста и ясна заповед, която категорично лишаваше Джон Кар от шанса да получи Медала на честта и всякакви други награди. В текста се съдържаха куп бюрократични дрънканици от сорта на „разминаващи се показания на очевидци“ и „противоречиви доказателства“. Като цяло той беше лишен от какъвто и да било смисъл, но Нокс прояви достатъчно търпение, за да го изчете до последния ред. Едва тогава всичко му стана ясно.

Заповедта беше подписана от майор Маклин Д. Хейс.

Нокс вкара роувъра в гаража на къщата си и преди да натисне копчето на дистанционното за спускане на вратата, вдигна очи към огледалцето и внимателно огледа пустата улица. Беше сигурен, че те са някъде там и го наблюдават.

Генералът ми вярва точно толкова, колкото аз на него , помисли си той.

Вероятно щеше да дойде време да подхлъзне онези момчета отвън. Той много се надяваше да бъде готов за подобно предизвикателство.

Нормалните граждани трудно биха разбрали, че агент като Нокс може да се страхува от работодателя си почти толкова, колкото от обекта, когото издирва. Но той влизаше в играта само когато нещата се бяха объркали напълно и участниците в нея се сочеха с пръст и се топяха един друг. Понякога сравняваше работата си с тази на офицерите за вътрешно разследване в полицията. Каквото и да вършиш, все някой ще бъде недоволен от теб. А крачката от недоволството до отнемането на нечий живот за разплата е съвсем малка и почти не изисква обмисляне. Достатъчно е да си изработиш някакво алиби, а после да прекосиш улицата и да натиснеш спусъка.