Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Да, така е. Но аз му върнах услугата, ако случайно си забравил.

— А онзи медал, с който те наградиха за разбиването на голяма шпионска мрежа?

— Отлично разбирам какво искаш да кажеш, Рубън.

— Май не разбираш! — изръмжа едрият мъж и се изправи пред агента на Сикрет Сървис. Форд беше доста висок, но Рубън стърчеше над него. — Кажеш ли им нещо, което да ги насочи към Оливър, ти чисто и просто ставаш предател!

— Не е нито чисто, нито просто, Рубън — въздъхна Алекс. — Аз съм федерален агент и съм дал клетва да спазвам закона.

— А какво мисли Анабел по този въпрос?

— Това изобщо не ти влиза в работата!

— Май и тя е на моето мнение, а?

— Спрете, моля ви! — простена Кейлъб. — Оливър със сигурност не иска да ни види скарани.

— Не става въпрос за скарване, Кейлъб — поклати глава Рубън. — Нещата са ясни — или си приятел на някого, или не си! Много ми се ще тук присъстващото суперченге да каже чия страна избира!

Алекс се втренчи в лицето му.

— Заплашваш ли ме?

— Оливър извървя пътя до ада и обратно заради Симпсън и Грей. Радвам се, че са мъртви. Честно си признавам, че и аз с удоволствие бих им пуснал по един куршум в главите!

— За което щеше да влезеш в затвора.

— Ами да. Като те слушам какви ги дрънкаш, май и Хитлер е заслужавал съдебен процес.

— Какъв ти е проблемът, за бога? Защо ме нападаш, сякаш съм против Оливър?

— Защото така ми се струва!

— По-добре да си вървиш, Алекс — обади се Кейлъб. — Моля те!

Форд отмести поглед от кръвясалите очи на Рубън към измъченото лице на Кейлъб. Поколеба се за миг, после си взе палтото и излезе.

Толкова по въпроса за клуб „Кемъл“. Край. Точка. Вече беше сигурен, че никога повече няма да види Анабел.

Потънал в грижите си, той изобщо не забеляза двамата мъже, които го наблюдаваха от колата си. Скочи зад кормилото и подкара, а мъжете подкараха след него. Други двама дебнеха пред апартамента на Кейлъб. Преследването беше започнало.

Влакът потегли от гарата, която се оказа някакъв зле осветен перон от грубо сковани греди. Стоун погледна куотърбека, а след това насочи вниманието си към тримата хлапаци, които стояха на няколко метра от тях и очевидно изгаряха от желание за реванш.

Метна сака на гърба си и хвана момчето за ръка.

— Да вървим.

То рязко се дръпна.

— Никъде няма да ходя с теб!

— В такъв случай пак ще си имаш работа с онези тримата.

— Те искат теб, а не мен. Нали ти им срита задниците?

— Но с теб им беше по-лесно, нали? Кой от двама ни ще изберат според теб?

Лицето на момчето за пръв път доби по-замислено изражение.

— Е, виждам, че успях да привлека вниманието ти — рече Стоун. — Ще ми кажеш ли като за начало откъде идваш?

— От дома. Тръгнах си, завинаги. Искам да имам собствен живот.

— Това чувство ми е познато. Но при създалите се обстоятелства май ще е по-разумно да се прибереш обратно, да си сложиш лепенка на носа, а после да започнеш пътешествието си наново. Имаш ли родители?

— Майка.

— А къде живееш?

Момчето хвърли гневен поглед към тримата, които продължаваха да ги гледат.

— Не искам да се връщам там! Току-що се махнах от проклетото място!

Стоун плъзна поглед по коженото му яке.

— Имаш фигура на спортист.

— Най-добрият, който някога се е раждал в онази дупка! Но виж ме докъде стигнах.

— Малцина пробиват в професионалния спорт — каза Стоун. — Но това не означава, че не си заслужава да опиташ, нито пък, че си се провалил.

— Мерси за нравоучението — процеди през зъби хлапакът. — Направо ми промени живота.

— Виж какво, синко — въздъхна Стоун. — Аз също си имам проблеми. Ако през следващите пет секунди не се разберем като нормални хора, оставям те на онези хиени.

— Какво искаш от мен?

— Кажи ми как се казваш и откъде си.

— Дани. Дани Райкър. Сега доволен ли си? А ти как се казваш?

— Бен — отвърна без колебание Стоун, използвайки името на баща си. — А откъде си, Дани Райкър?

— От Дивайн, Вирджиния. Затънтено миньорско градче.

— Колко е далеч оттук?

— На три часа с кола.

— И майка ти е там, така ли?

— Да.

— А ти я остави сама в затънтеното градче?

— Бъди спокоен, не е сама.

— Имаш ли пари за обратния път?

— Може би.

— Сигурен ли си? Или изгуби всичко по време на покера? Тримата твърдят, че си измамник.

— Казват го, защото си нямат понятие от покер.

При тези думи хлапакът се извърна към онзи с шкембето и ехидно подхвърли:

— Нали така, дебелак?