Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Последната интересна информация беше свързана с неотдавнашното разравяне на един гроб в националното гробище „Арлингтън“, извършено по заповед на Грей. Ковчегът на някой си Джон Кар бил откаран в централата на ЦРУ. Нокс нямаше сведения за резултатите от тази акция и не знаеше кой всъщност се е оказал в ковчега. Но архивите сочеха, че Кар е бил боец със завидни умения, провел множество успешни акции, който в даден момент просто бе изчезнал.

Инстинктът му нашепваше, че човек с качествата на Кар да убива безпогрешно най-вероятно е бил член на „Трите шестици“. Повечето от хората в някогашния специален отряд бяха служили в армията. Но когато името на Кар бе изчезнало от официалните архиви, „Трите шестици“ все още бяха действали много активно. Факт, който повдигаше доста въпроси без отговор.

Стигна до дома си и вкара колата в гаража. В следващия момент вратата на кухнята се отвори и на прага се появи дъщеря му Мелани. Предишния ден се беше обадила да го покани да хапнат навън днес, но след спешното повикване на Маклин Хейс той звънна да я предупреди, че няма да успее.

Откъм кухнята долетя приятният аромат на топла храна. Мелани го прегърна и го побутна да влезе, после взе палтото му.

— Мислех, че адвокатите на големите фирми са прекалено заети, за да готвят за себе си, камо ли за някой друг — рече Нокс.

— Не бързай да изразяваш мнение, преди да опиташ какво съм сготвила. Нямам никакви претенции, че ме бива в кухнята, пък и не разбирам от здравословно хранене. Това е една смела идея, нищо повече.

Мелани приличаше на покойната съпруга на Нокс, но имаше нещо и от баща си. Висока и стройна, с опъната назад червеникава коса, тя беше завършила Юридическия факултет на Вашингтонския университет и правеше бърза кариера в една от влиятелните юридически кантори на столицата. По-голямото дете в семейството, синът му Кени, беше морски пехотинец в Ирак. Мелани беше поела задължението да се грижи баща й да не умре от глад и да не страда твърде силно от скорошната загуба на майка й, с която беше живял в продължение на трийсет години.

Вечеряха на остъклената тераса, разделяйки си бутилка „Амароне“. Мелани му разказа за делото, с което се занимаваше в момента. Децата му отдавна бяха наясно, че той не обича да говори за работата си. Нито с тях, нито с когото и да било. Знаеха, че пътува много, често заминава без предупреждение и го няма в продължение на месеци. Обяснението, което получаваха, беше съвсем лаконично — баща им заема някаква второстепенна длъжност в системата на Държавния департамент.

„Аз съм достатъчно незначителен, за да ме призовават по всяко време и да ме изпращат там, където има нужда от мен — сподели веднъж той. — Просто се вдигам и заминавам.“

Това обяснение вървеше някъде докъм средните класове, но Нокс забеляза, че малко след като будната му дъщеря влезе в гимназията, тя престана да вярва в него, макар и никога да не направи опит да открие истината. Що се отнасяше до сина му, той просто прие честите отсъствия на баща си като част от живота. Днес ефрейтор Кени Нокс изпълняваше опасна мисия в чужбина и едва ли имаше време да разсъждава за начина, по който баща му си изкарва хляба.

— Когато се обади да отложиш срещата, си помислих, че вече си на борда на някой самолет — каза Мелани. — Идеята да ти приготвя вечеря дойде, след като добави, че ще се прибереш късно.

Нокс само кимна, отпи глътка вино и погледна към дърветата в задния двор, които се превиваха под напора на вятъра.

— Наред ли е всичко в работата ти? — не се отказа Мелани.

— Наложи се да прегледам някои стари документи, в които нямаше нищо особено — обясни той.

Даваше си сметка, че не й е лесно. Повечето деца знаеха с какво се занимават родителите им и съответно преставаха да се интересуват. Но докато неговите ходеха на училище, той нито веднъж не се появи на родителска среща. Какво да прави там, какво да каже?

— Кога ще се пенсионираш? — попита Мелани.

— С единия крак вече съм в професионалния гроб.

— Питам се какво ли ще прави Държавният департамент без теб.

Баща и дъщеря размениха кратки погледи, после всеки се наведе над чинията си с печено говеждо и картофи.

На раздяла Мелани уви ръце около широките му рамене.

— Грижи се за себе си, татко — прошепна в ухото му тя. — Не се вживявай прекалено, защото живеем в опасни времена.

Той я изпрати до таксито, което щеше да я откара до апартамента й в Централен Вашингтон. Тя му помаха и колата потегли.