Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Нямам причини да вярвам в противното.

— Но защо Кар би убил Грей, а вероятно и Симпсън?

— Малцина от отряда „Три шестици“ са приключили кариерата си благополучно. Вероятно Кар не е бил сред тях.

— В такъв случай е чакал твърде дълго, за да натисне спусъка. Освен това е посетил Грей в дома му. Дали няма някаква връзка с последвалото взривяване?

— Според нас не.

— Можел е да ликвидира Грей още по време на срещата им.

— Вероятно тогава още не е имал мотивация.

— А какво се е променило?

— Ти трябва да откриеш, Нокс. Според мен флагът и надгробният камък имат пряка връзка с разкопаването на гроба на Джон Кар.

Нокс се възхити на начина, по който Хейс очертава посоката на бъдещото разследване, но без да му внушава нищо.

— С това мога да се съглася — кимна той. — Но този човек явно е вършил всичко наопаки.

— Вероятно е имал своите причини. Искам периодични рапорти по обичайните канали. Но довечера ще чакам да ми се обадиш. Не се колебай, ако се нуждаеш от помощ. Ще направим каквото можем — в определени граници, разбира се. Вече споменах, че не всички сме на едно и също мнение. В днешно време консенсус в разузнаването се постига по-трудно, отколкото примирие между враждуващите секти в Ирак.

Много окуражаващо. Дясната ръка заповядва да вървя напред, а лявата държи нож, с който да ми пререже гърлото.

Маклин натисна един бутон на облегалката на креслото си и самолетът започна остър десен завой. По всяка вероятност полетът и обсъждането бяха приключили.

Сякаш за да потвърди правилността на тази догадка, Маклин стана и тръгна по пътеката към дъното на салона. Вратата меко щракна зад гърба му.

Нокс гледаше как самолетът се снижава и потъва в облаците над Вирджиния. Половин час по-късно вече беше зад волана на роувъра си и натискаше газта по междущатската магистрала 66.

Беше решил да започне с Алекс Форд и да продължи с кръга на обичайните заподозрени. Но от това, което Маклин каза и остави неизречено, май щеше да излезе, че всички пътища водят към човека, наричащ себе си Оливър Стоун.

Нокс нямаше никакво желание да се изправи лице в лице с бивш член на „Трите шестици“, който е запазил професионалните си умения на такава висота, че въпреки годините си е ликвидирал хора като Грей и Симпсън. Но такива сблъсъци бяха част от професията, а той все пак беше оцелял.

Също като Оливър Стоун.

Разбира се, че времената са опасни.

Пенсионирането му се струваше все по-привлекателно. Естествено, ако го доживееше.

Автобусите на „Грейхаунд“ не стигаха до Дивайн, Вирджиния. Линията се обслужваше от един ръждясал рейс с износени гуми и неравен надпис „Ларис Туре“ от двете му страни. Стоун и Дани седяха най-отзад, притиснати между някакъв мъж, който беше качил босите си крака върху кафез с жива кокошка, и възрастна жена. Тя бе насочила цялото си внимание към Стоун, очевидно решена да му разкаже всички перипетии от седемдесетгодишния си живот. За щастие, слезе преди тях, посрещната от възрастен мъж с древно комби, на което липсваха две от вратите.

Най-сетне стигнаха до крайната цел на пътуването си. Мястото можеше да бъде наречено спирка на края на света. В сравнение с него гарата, на която бяха слезли от влака, изглеждаше като оживена столица.

— Сега какво? — попита Стоун и преметна сака на рамото си.

— Вървим и се молим на Господ да ни качат на автостоп — отвърна Дани и взе малкия си куфар. — Може да извадим късмет, може и не.

Извадиха, въпреки че беше един и нещо през нощта. Стигнаха до Дивайн в каросерията на очукан пикап, в която бяха принудени да правят компания на шопара Лутър — носител на многобройни награди според гордия му собственик. През цялото време Лутър завираше розовата си зурла в слабините на Стоун.

В далечината се очертаха силуетите на няколко триетажни сгради, заобиколени от тесни и високи кули, които чезнеха в нощното небе. Пространството между кулите проблясваше на слабата лунна светлина.

— Какво е това? — попита Стоун.

— Да не попадаш там. Затвор за опасни рецидивисти, казваме му Скалата на смъртта.

— Защо му казвате така?

— Построен е на мястото на изоставена каменовъглена мина. Преди трийсет години в нея станало срутване и загинали двайсет и осем миньори. Телата им все още са някъде там, защото спасителите така и не могли да стигнат до тях. После мината била запечатана и върху нея издигнали затвора. Място за най-гадната измет. Адът на земята.