Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Познаваш ли някого там? — попита Стоун.

Дани мълчаливо извърна глава.

Мрачният комплекс бавно се стопи в далечината. Стоун изведнъж осъзна какво блестеше на лунната светлина — телена ограда с остри метални пластини, режещи всичко, което се докосне до тях.

Не след дълго пикапът ги стовари на шосето и изчезна в мрака. Нататък трябваше да ходят пеш. Дивайн спеше. Само тук-там можеха да се видят запалени лампи. Задмина ги някакъв пикап, насочил се на изток. После се появи втори, трети. Стоун преброи общо осем. През мръсните стъкла се очертаваха фигурите на мъже с цигари в уста, приведени над кормилото. Прозорците бяха свалени наполовина, за да изхвърлят канцерогенния пушек в мразовития нощен въздух. Усещаше тежките сенки на близката планина, по-тъмни и от нощта.

Погледна часовника си. Беше едва два след полунощ.

— Тук се става рано, а? — подхвърли той, кимайки след малкия керван от немити фордове и шевролети.

— Те са миньори.

— На работа ли отиват?

— Не. Първата смяна започва в седем. Тези момчета отиват в поликлиниката, за да си получат дозата метадон срещу тринайсет долара. А после ще идат на работа.

— Метадон ли?

— Някои хора закусват с мляко и сирене, но миньорите предпочитат разреден метадон. Поне тук е така. По-евтино е от смъркането на кокаин или боцкането. Освен това урината ти остава чиста и не си губиш разрешителното за работа в мините. — Дани посочи към малка витрина, сгушена между някакъв склад и магазин за дрехи. Явно големите търговски вериги като „Хоум Депо“ и „Уолмарт“ все още не бяха стигнали до затънтения Дивайн. — Това там е на мама.

Стоун спря поглед върху рекламната табела „При Рита: бар-ресторант“.

— Майка ти се казва Рита, така ли?

— Тц — тръсна глава Дани и се ухили. — Рита е предишната собственичка, но майка ми така и не събра пари, за да смени табелата. А после, когато вече можеше да си го позволи, реши да не си прави труда. И без табела хората знаеха, че заведението е нейно. Казва се Абигейл, но всички й викат Аби.

Извади ключ, отвори вратата на ресторанта и му махна да влиза.

— Тук ли живее майка ти?

— Не, но горе има стая с легло. Качи се да поспиш там.

— А ти?

— Имам малко работа. Трябва да се видя с едни хора, а и да се пооправя.

Ръката му се плъзна по носа и слезе надолу, към краката.

— Ще ходиш на лекар по това време?

— Не ми трябва лекар. Все едно, че е петък вечер, след поредния мач. Дреболии, които не бива да ти развалят живота. Лесно ще се оправя.

— Сигурен ли си, че мога да пренощувам тук?

— О, да. Аз ще се върна още преди мама да отвори и ще й обясня.

Стоун бавно се огледа. Дълъг бар от полиран махагон с високи столове пред него. Две стари маси за билярд в дъното, джубокс от 50-те години край стената. Пространството между тях беше заето от масички с карирани покривки и табуретки. Въздухът не миришеше на кръчма, а по-скоро на свеж лимон. По всичко личеше, че Абигейл Райкър поддържа идеален ред и чистота.

— Дали мога да си намеря някаква работа тук, Дани? — попита Стоун. — Напоследък нещо съм го закъсал с парите.

— Ще видя какво мога да направя.

Младежът го поведе към втория етаж. Две минути по-късно изтощеният Стоун се тръшна на тясното легло и потъна в дълбок сън.

След няколко часа се събуди от нещо твърдо и студено, опряно в бузата му.

Нещо, което привлече цялото му внимание.

Цевите на дванайсеткалибровите пушки обикновено привличат вниманието.

— Кой си ти, по дяволите?

Стоун не помръдна. Когато някой ти е наврял в лицето едрокалибрена пушка, резките движения не са препоръчителни.

— Вие ли сте Абигейл Райкър?

— Тук въпросите задавам аз.

Стоун забеляза как показалецът на жената се насочва към спусъка, а лицето й се смръщва.

— Името ми е Бен. Дани Райкър каза, че мога да подремна тук.

— Лъжеш! — заяви жената и показалецът продължи опасното си движение. — Дани замина.

— Току-що се върна — обясни Стоун. — Запознахме се във влака. Сби се с някакви момчета, а аз му помогнах. Контузен е и реши да се прибере за кратко. Аз просто го придружих.

Жената беше около четирийсет и две-три, дребничка и стройна, с тънки бедра — от онези, които не проявяват интерес към храната. В сплетената й тъмна коса проблясваха сребърни нишки. Имаше високи скули с опъната кожа. Красиво лице със зелени очи, които в момента хвърляха гневни мълнии.

— Много ли са го били? — рязко попита тя.

— Не. Един-два отока има, нищо повече. Махнете тази пушка. Ако случайно натиснете спусъка, моите поражения ще бъдат значително по-тежки от неговите.