Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Стоун нямаше желание да показва личната си карта. Данните от нея със сигурност щяха да влязат в рапорта на кондуктора и може би щяха да стигнат до очите на онези, които го издирваха. Да не говорим, че картата беше фалшива и нямаше да издържи на обстойна проверка.

— Защо не започнете и свършите с тях, а аз просто ще се върна на мястото си — предложи той. — По принцип нямам нищо общо с този скандал.

— Или ми показвате документ за самоличност, или ще се свържа по радиостанцията с ченгетата на следващата гара! — Кондукторът се обърна към младежите на пода. — Това важи и за вас!

Куотърбекът простена и изплю кръв.

— Момчето има нужда от медицинска помощ — побърза да каже Стоун, после се наведе и докосна рамото на младежа.

— Не ти ща проклетата помощ! — изръмжа той и блъсна ръката му.

Стоун се изправи.

— Мисля, че трябва да повикате лекар — каза загрижено той.

— И това ще стане, ако се наложи — кимна служителят на „Амтрак“. — Но сега искам личната ви карта, сър!

Този май няма намерение да се откаже.

Куотърбекът се изправи с олюляване и изръмжа:

— Слизам от тоя скапан влак още на следващата гара!

— Това си е ваш проблем — сви рамене кондукторът. — Всички можете да слезете.

— Коя е следващата гара? — попита Стоун.

Кондукторът му каза.

— Ако не покажете документ за самоличност, ще се свържа с полицията! — твърдо добави той.

Стоун се замисли за миг.

— А ако и аз сляза на следващата гара?

— Нямам нищо против — рече униформеният, но в очите му се появи подозрение, което не се хареса на Стоун.

Кондукторът се извърна към натръшканите хлапаци.

— Ставайте и сядайте на местата си! Само да мръднете, и ще влезете в ареста! Не се шегувам!

Работата беше на път да се оправи, но точно в този момент се обади онзи с шкембето.

— Искам да повдигна обвинение срещу тоя мръсник! — изскимтя той и посочи Стоун.

— А пък този сигурно ще поиска да повдигне обвинение срещу теб — отвърна кондукторът, сочейки куотърбека. После се извърна към Стоун. — Този човек също. Защото, доколкото разбирам, вие тримата първи сте го нападнали. Какво ще кажеш по въпроса?

Дебелият изсумтя, сви рамене и промърмори:

— Майната му. Да забравим всичко.

— Това е първата умна приказка, която чувам от теб. Следващия път гледай да не правиш скандали в моя влак! Ние от „Амтрак“ не си поплюваме.

След тези думи кондукторът се обърна и продължи към дъното на вагона.

Стоун се върна на мястото си, все още кипящ от гняв. Защо се беше забъркал, по дяволите? Сега се налагаше да прекъсне пътуването.

— Много сте смел — обади се жената до него. — Къде сте се научили да се биете така?

— Едно време бях скаут — разсеяно отвърна той.

— Скаут ли? — погледна го смаяно жената. — Шегувате се!

— По мое време скаутите бяха по-смели момчета, госпожо.

После на лицето му се появи лека усмивка.

— Много добре постъпихте — рече жената.

Усмивката на Стоун се стопи.

Не съвсем, защото се прецаках.

Кейлъб Шоу и Рубън Роудс бяха в мрачно настроение още преди появата на Алекс Форд в апартамента на Кейлъб. Но когато научиха последните новини, напълно се сринаха.

Кейлъб си сипа чаша шери и бързо започна да лапа мазен чипс — един от вредните навици, с чиято помощ бореше нервността. А такива навици притежаваше в изобилие.

— Още колко трагедии трябва да преживеем? — отчаяно възкликна той.

— Значи той е убил Симпсън и Грей? — подхвърли Рубън.

— Не го е обявил на всеослушание, но по всичко личи, че е така — кимна Алекс.

— Тези гадове си го заслужаваха — отсече Рубън.

— Но убийството си е убийство.

— А ти забрави ли какво му причиниха? Да са прекарали дори един ден в затвора? Не!

Алекс беше готов да спори на тази тема, както беше спорил с Анабел. Но благоразумието му все пак надделя.

— Къде е сега според теб? — попита Кейлъб.

— Бяга — въздъхна Алекс. — Няма да се учудя, ако федералните ти звъннат на вратата и започнат да задават въпроси.

— Аз не знам нищо! — отсече Рубън.

— Хубаво си помисли по този въпрос — предупреди го Алекс. — За лъжесвидетелстване ще ти лепнат няколко години, без да им мигне окото!

— Няма да кажа нищо, което да ги насочи по следите на Оливър! — тръсна глава Рубън. — Очаквам и от теб същото.

— Моето положение е малко по-различно — мрачно въздъхна Форд.

— Ти приятел ли си на Оливър, или не? Доколкото си спомням, той ти е спасил живота.