Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Това май щеше да се окаже естественото й състояние.

Желая ти късмет, Оливър Стоун.

Беше сигурна в едно: този човек се нуждаеше от всичкия късмет на света.

А може би и те. Без изключение.

Джо Нокс би предпочел да си е у дома с бутилка бира до него. А дори и с два пръста „Гленливет“ в чаша от дебело стъкло, настанен удобно пред пламтящата камина с роман в ръка. Той обаче беше тук. На неудобен стол, в студена и зле осветена стая, напрегнат в очакване. Но беше длъжен да е тук.

И вторият оглед приключи бързо. Подобно на бившия шеф на ЦРУ Роджър Симпсън също беше седнал. Но не в кола, а на кухненски стол с кожена облегалка, подгизнала от кръвта му. Изстрелът беше дошъл от незавършената сграда отвъд улицата, а часът на екзекуцията беше необичайно ранен. Това обясняваше липсата на свидетели. Една съвсем разумна причина според Нокс.

Единствената интересна вещ на местопрестъплението беше вестникът. Роджър Симпсън беше застрелян през сутрешното издание на многоуважавания „Уошингтън Поуст“. За разлика от Грей беше улучен в гърдите. Прицелът в главата е нещо като златен стандарт за професионалния снайперист. Разбира се, когато се цели в тялото, той има грижата да използва онези муниции, които ще нанесат фатални поражения. Но в света на професионалните килъри изстрелът в главата е като вярното куче, което никога няма да те разочарова.

И тъй, Грей в главата, а Симпсън — в гърдите. Защо?

И защо през вестника?

Последният въпрос предизвикваше особено силно безпокойство. Не защото няколко листа хартия можеха да променят траекторията на куршума, а защото стрелецът малко или много е бил принуден да гадае къде точно ще попадне той. Какво би станало в случай, че Симпсън бе държал дебела книга пред гърдите си или пък бе пъхнал запалка в джобчето на ризата? Вещи, които биха останали скрити зад вестника. Те вече можеха да променят траекторията. Повечето снайперисти, които познаваше, не обичаха да гадаят за нищо друго, освен за това коя ще е следващата жертва.

Но след като огледа вестника, Нокс разбра защо този снайперист беше избрал изстрел в гърдите. На първата страница беше прикрепена снимка на жена, чиято глава беше отнесена от куршума. Без текст или някакви други индикации за нейната самоличност. Пощальонът не беше забелязал нищо подозрително, а в къщата на Симпсън нямаше портиер. Но въпреки това убиецът беше успял да сложи снимката във вестника. Нокс беше абсолютно сигурен, че той го е направил.

А това означаваше само едно — лично отношение. Убиецът е искал Симпсън да знае точно защо ще умре и кой ще отнеме живота му. Също като надгробния камък и националното знаме в случая с Грей. Макар и неволно, уважението му към убиеца нарастваше. Произвеждането на този забележителен изстрел, пронизал едновременно снимката и сърцето на жертвата, изискваше смайващо владеене на оръжието, внимателно планиране и изключително самообладание — качества, които дори и най-професионалните снайперисти не притежаваха.

Беше инструктирал патоанатома да го информира за всичко необикновено, свързано със смъртоносната рана. Не хранеше надежди дори за частично възстановяване на снимката, чиито обгорени парченца бяха потънали в гръдния кош на сенатора заедно с високоскоростния куршум. Но човек никога не знае. Личният му опит сочеше, че една незначителна на пръв поглед дреболия преобръща и най-категоричните заключения на криминалистите.

Стана и изхвърли от главата си всякакви мисли за мъртъвци и огнестрелни рани.

Откъм тесния коридор се чуха стъпки. Мъжете бяха двама, с еднакви костюми и намръщени лица. Единият носеше метална кутия, наподобяваща банкова касета. Шумно я тръсна на масата и отстъпи крачка назад. Тази касета усложнява ситуацията още повече, мрачно си помисли Нокс.

По-възрастният от двамата беше много висок широкоплещест мъж с гъста бяла коса и лице, прорязано от дълбоки бръчки, които се дължаха на десетилетия кризисни ситуации. Това лице не излъчваше надежда, също като приведените рамене и уморената походка. Казваше се Маклин Хейс, бивш генерал-лейтенант от сухопътните войски, който отдавна работеше за ЦРУ, но беше запазил добрите си връзки с военното разузнаване. Нокс не беше чувал някой да се обръща към него с приятелското Мак — със сигурност заради авторитета, който се излъчваше от цялата му фигура.

— Здрасти, Нокс — кимна му Хейс. — Благодаря ти, че дойде.