Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Отвъд пътеката седеше кльощав мъж, който дъвчеше купен на гарата чийзбургер. Между коленете на протърканите му дънки стърчеше кутийка „Хайнекен“. До него седеше симпатичен висок младеж с разрошена кестенява коса и набола брада. Имаше стройната фигура на бивш куотърбек от гимназиален отбор, все още без грам тлъстина. Това не беше предположение на Стоун, личеше си, че е бил такъв по униформеното яке, окичено с емблеми, надписи и лентички. Випускът, избродиран на предницата, сочеше, че е завършил гимназия преди няколко години. Достатъчно време, за да забрави славните дни, но явно нямаше с какво друго да се похвали.

От изражението на лицето му се разбираше, че е поредният недоволен от живота млад човек, който напразно чака да бъде забелязан. В един момент стана, прескочи краката на кльощавия със сандвича и тръгна по пътеката към съседния вагон.

Оливър Стоун протегна ръка и внимателно докосна пухкавото юмруче на бебето. То му отвърна с тихо гукане. Той се настани по-удобно и затвори очи. Сънят най-после дойде, за пръв път през последните два дни. Алчните типове, вършили своите престъпления по високите етажи на властта, разполагаха с опитни адвокати. Благодарение на тях или биваха оправдани, или излежаваха няколкомесечни присъди в условия, наподобяващи „Холидей Ин“, след което се завръщаха в обществото и продължаваха да крадат с пълни шепи. За разлика от тях обикновените хора като Стоун лежаха в окопите и чакаха поредното пряко попадение на свистящите снаряди, което ги отнасяше без следа.

На това му се казва добра сделка.

Е, първо трябваше да го открият. Поне това дължеше на институцията, третирала сурово своите служители. Мъжете, които й бяха служили безкрайно лоялно и нерядко бяха жертвали живота си за тази страна.

Облегна се назад и отново извърна глава към прозореца. Светлините на Вашингтон бързо се топяха в мрака.

Телефонното позвъняване завари Джо Нокс в домашния му кабинет в Северна Вирджиния. Човекът отсреща беше лаконичен. Опирайки се на дългогодишния си опит, Нокс само слушаше, без да го прекъсва. После остави слушалката, отмести романа и навлече дъждобрана и ботушите си. Грабна ключовете на очукания десетгодишен рейндж роувър и излезе навън. Времето беше гадно — в унисон с поредната гадна задача.

Близо метър и осемдесет и пет, запазил здравото мускулесто тяло на някогашния защитник в колежанския футболен отбор, Нокс навърташе годините след петдесет. Оредялата му коса беше добре подстригана и внимателно сресана назад. Бледозелените му очи бяха човешкият еквивалент на ядрено-магнитния резонанс: сканираха абсолютно всичко. Дългите му пръсти обхванаха кормилото. Докато служеше в армията, тези пръсти бяха натискали спусъка на всякакви огнестрелни оръжия. Напусна отдалечения, потънал в зеленина квартал и излезе на Чейн Бридж Роуд в Маклийн, Вирджиния. В този утринен час движението по околовръстната магистрала със сигурност щеше да е доста оживено. Всъщност асфалтовата примка около врата на столицата винаги беше задушаваща поради трафика. Тръгна към Вашингтон, а после свърна по отклонението за Източен Мериланд. Не след дълго усети морския въздух и си представи мястото на престъплението. Убийството беше извършено току-що.

Три часа по-късно обикаляше около кадилака под тежките дъждовни капки. Картър Грей продължаваше да седи вътре, пристегнат от предпазния колан. Главата му беше раздробена от куршум на далекобойна пушка, поне така изглеждаше. Но това щеше да бъде потвърдено след аутопсията. Наоколо гъмжеше от полицаи, агенти на ФБР и криминалисти, които се щураха като мухи в буркан. Без да им обръща внимание, Джо Нокс клекна до белия надгробен камък край пътя, пред който беше забучено малко американско знаме. Беше на завоя — точно там, където автомобилната колона бе намалила скорост. Грей явно бе забелязал камъка и флагчето и бе свалил стъклото на кадилака. Любопитството му се беше оказало фатално.

Надгробен камък и американското знаме. Точно като в националното гробище „Арлингтън“. Интересен и вероятно многозначителен факт.

Друг, не по-маловажен факт бяха свалящите се прозорци. Те сочеха, че колата не е била бронирана. Защото стъклата на бронираните автомобили бяха дебели колкото телефонен указател и изобщо не се отваряха. Това беше втората грешка на Грей.

Ти беше важна личност, Картър. Трябвало е да поискаш бронирана кола.

Нокс си даваше сметка, че това не е бейзбол. В неговия бизнес два удара бяха предостатъчни, за да те ликвидират.