Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Писмото в джоба му съдържаше няколко внимателно съставени изречения. То не беше самопризнание, защото това би означавало да изложи приятелите си на още по-голяма опасност. Вярно, че беше изправен пред класически параграф 22, но все пак им дължеше нещо. След живота, който беше водил, изходът можеше да бъде само един.

Този.

Извади писмото от един джоб и го нави около дръжката на ножа, който измъкна от друг джоб. Затегна го с конец, прицели се и замахна. Ножът бръмна във въздуха и се заби в една от дървените колони на верандата.

— Сбогом.

Предстоеше му да посети още едно място.

Минута по-късно пропълзя обратно под оградата, тръгна към близката станция на метрото и се качи на първия влак. По-късно, след трийсет минути ходене пеш, стигна до друго гробище.

Защо се чувстваше по-добре в компанията на мъртвите? Отговорът беше сравнително лесен: защото те никога не задаваха въпроси.

Тъмнината не му попречи бързо да открие гроба. Коленичи пред него, разчисти падналите по плочата листа и закова поглед в нея.

Тук лежеше Милтън Фарб, засега единственият покойник от клуб „Кемъл“. Но дори и мъртъв, той си оставаше член на тази неформална група от теоретици на конспирацията, които бяха настоявали за едно-единствено нещо: истината.

Жалко, че техният лидер не беше спазил този принцип.

Вината за смъртта на Милтън беше само негова. Заради грешката му под този тежък камък лежеше един малко чудат млад мъж с гениален ум, пронизан от куршум край Капитолия. Мъката му по Милтън беше почти толкова дълбока, колкото мъката от смъртта на злочестата му съпруга преди десетилетия.

Спомни си онази ужасна нощ в Центъра за посетители на Капитолия и усети как очите му се навлажняват. В съзнанието му за сетен път изплува лицето на Милтън в мига, в който куршумът го застигна. С широко отворени, питащи очи. Споменът за последните секунди от живота на приятеля му щяха да го съпътстват до собствената му смърт. Тогава не успя да направи нищо за него, но се закле да отмъсти. И го стори. Още същата нощ ликвидира мнозина тежко въоръжени и добре обучени мъже, но някак механично, неспособен да надмогне шока от тази ненадейна смърт. Именно тя беше една от причините за днешните убийства. Но двата трупа не можеха да компенсират загубата на Милтън. Нито пък гибелта на съпругата му. И на дъщеря му.

Внимателно изряза един чим от гроба на приятеля си, положи кутията, а след това старателно затъпка тревата. Огледа работата си, за да бъде сигурен, че не е оставил следи, после се изправи и застана мирно, отдавайки безмълвна почит на Милтън.

Няколко минути по-късно стигна до станцията на метрото и се качи на влака за Юниън Стейшън. Там си купи билет за едно пътуване на юг, което му глътна почти всички пари. Наоколо се мотаеха няколко полицаи и цивилни агенти, които той забеляза веднага. Нямаше никакво съмнение, че тежката артилерия бе съсредоточена на трите вашингтонски летища и правеше всичко възможно да залови убиеца на шефа на националното разузнаване и на известен американски сенатор. Но железопътната мрежа явно не беше строго охранявана, сякаш убийците никога не биха прибягнали до несигурните влакове.

След трийсет минути беше в един от вагоните на „Амтрак Кресънт“ за Ню Орлиънс. Взе решението си, без да се замисля, докато гледаше информационното табло. Влакът имаше няколко часа закъснение, иначе не би могъл да го хване. По принцип не беше суеверен, но прие това като знамение. Влезе в миниатюрната тоалетна, където отлепи брадата и свали очилата, след което се насочи към мястото си.

Беше чувал, че след „Катрина“ в Ню Орлиънс все още има голямо търсене на строителни работници. В такава ситуация никой не се интересуваше от дреболии като постоянен адрес и номер на социалната осигуровка. На този етап от живота си Стоун предпочиташе да не отговаря на въпроси, които биха могли да разкрият самоличността му. Възнамеряваше да потъне в човешкото множество, застрояващо наново мястото на кошмарното природно бедствие. Искаше да се превърне в един от тези хора, но последните два изстрела несъмнено щяха да му попречат. Изстрели, произведени под напора на кипящ гняв и възмущение от несправедливостта.

Докато влакът се друсаше леко в мрака, Стоун седеше, извърнал глава към прозореца, в който се отразяваше младата жена на съседната седалка. В ръцете си държеше пеленаче, а краката й бяха подпрени върху омазан сак и торба, натъпкана с шишенца, памперси и бебешки дрешки. И майката, и детето спяха. Главичката му лежеше върху натежалата гръд. Стоун се обърна да погледне личицето с тройна гушка и пухкавите юмручета. В един миг очичките се отвориха и се втренчиха в него. Без плач, без никакъв звук. Просто го гледаха.