Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

Подчинявайки се на стратегията, изработена по време на полета, Майкъл се отби в Кахулуи да направи някои дребни покупки, между които и евтин сак от черна изкуствена материя. Един час по-късно вече пътуваше по магистралата Хоноапилиани. Наближаваше залива Маалеа, посоката на движението му беше на юг. Знаеше, че скоро магистралата ще заобиколи носа, наричан от местните жители «Брадичката на красавицата», а след това ще се насочи на северозапад. Гледан от въздуха, остров Мауи напомняше женски торс. Гърдите оформяше внушителният вулканичен връх Халеакала на югоизток, който се издигаше на височина от три хиляди и шестстотин метра. Кахулуи — там, където преди малко се беше приземил — оформяше едната част на шията, заливът Маалеа — другата. Главата на жената можеше да се отгатне там, накъдето се беше запътил Майкъл — Капалуа, а след това и Кахакулоа…

Магистралата свърши малко след Капалуа. Просторна, около две хиляди и петстотин декара площ, превърната в ананасова плантация, заобикаляше от всички страни малък, но очевидно скъп курорт с две изключително поддържани игрища за голф. Майкъл напусна магистралата, зави наляво и получи възможност да се увери отблизо в качеството на ниско подстриганата трева и безупречно оформените дупки, кръгли и равни, сякаш изрязани с хирургически скалпел.

Беше трудно да си представи, че само след една миля пътят, или по-скоро това, което приличаше на път, ще започне да се катери по стръмните и опасни склонове на друга вулканична верига, издигаща се в северозападната част на Мауи.

След Флеминг Бийч парк пътят рязко се стесни. Вече нищо не издаваше присъствието на човек, акуратно подстриганите и терасирани полянки изчезнаха, нямаше ги и фантастичните вили, чиито червени покриви надничаха иззад буйно разцъфнали бугенвилии. Вместо тях зад канавките се издигаха диви храсталаци, пътното платно беше покрито с остри, тъмносиви камъни, асфалтът изчезна. Скоро пътят свърши, отпред се виждаха само два коловоза от засъхнала кал, широки, колкото през тях да мине един автомобил. На места те се доближаваха на сантиметри от паянтовите парапети, отделящи ги от главозамайващи пропасти, самата им повърхност стана влажна и опасно хлъзгава. Далеч долу, най-малко на седемстотин-осемстотин метра, кипеше и се пенеше океанът.

Постепенно пътят ставаше все по-стръмен и по-тесен, от едната му страна се издигаха отвесни скали, а от другата — също така отвесни пропасти.

Майкъл включи задвижването на четирите колела, джипът предпазливо вървеше напред. Когато моторът затихваше на малки обороти, до слуха му достигаше птича песен и ромол на далечен водопад. Далеч долу зеленееха пасбища, шарените крави по тях приличаха на нарисувани. «Сякаш съм в Шотландия», учудено помисли той. Тази гледка отсъстваше от туристическите справочници и пощенските картички, изобилстващи с изумрудени води и златни плажове. Но тук, сред непристъпните планини, кристалночистия въздух и спокойното великолепие на девствената природа, островът беше наистина прекрасен.

Особената, бликаща сякаш от гръдта на планината светлина, му напомняше за Прованс и южните части на Франция. Кедрите поклащаха клони като някакви машини на времето, процеждащата се през тях слънчева светлина трептеше и се променяше по наистина невероятен начин. Величие и великолепие, вечни като самата природа.

Тук светлината също беше уникална, но по друг, коренно различен начин. Ярките лъчи на слънцето сякаш се акумулираха от планинските склонове, които излъчваха свое собствено сияние. Зеленото на листата ставаше толкова ефирно и прозрачно, че човек оставаше с впечатлението за някаква бледа мъгла, наситила въздуха. Жълтото фосфоресцираше, бликащо от енергия. Синьото беше в два оттенъка — натрапчиво ярко под лъчите на слънцето, тайнствено теменужено в сянката.

Майкъл беше сигурен, че усеща ръката на Твореца. Единствено Той беше в състояние да развълнува човешкия дух посредством величието на природата.

После всичко се промени. Единственото, което беше в състояние да стори, беше да стисне волана и да се опита да задържи превозното си средство на пътя. Изскочилият иззад острия завой джип вече се врязваше в него. Гърбът му пропука от силата на удара.

Разнесе се пронизително стържене на метал, Майкъл инстинктивно изви волана по посока на почти отвесната скала, колата заплашително се наклони.

Усети как влачи другия джип подир себе си, очевидно закачил се за бронята му. Двете коли достигнаха края на инерцията към скалистия склон и бавно започнаха да се плъзгат в обратна посока, към ръба на пропастта.