Ерик Лустбадер: Документът Катей (Книга 1)

В онзи момент Хироши Таки изобщо не мислеше за своите двама братя — Жожи и Масаши. Те не участваха в играта. Защото информационното наследство се падаше на него, падаше му се по рождение. Но това наследство ставаше все по-далечно и все по-съмнително. Изпита желанието да бръкне с ръце в мозъка на баща си и да измъкне от там безценното богатство. А после Ватаро Таки умря и Хироши изгуби всичко. Изгуби го заедно с болката, която изпълваше очите на обречения човек.

Бях измамен, въздъхна Хироши в нощния мрак. Ръцете му се свиха в юмруци и неволно докоснаха мургавата плът на момичето, което спеше до него. То въздъхна и се размърда, после отново заспа.

Аз съм новият оябун на клана Таки. Аз трябва да облека мантията на кръстник и да поема ръководството на цялата империя Якудза, която баща ми създаде и цели тридесет години се бореше да задържи. Но той ме остави беззащитен, в обкръжението на безмилостни врагове. Сега, след смъртта му, те вероятно вече кръжат наоколо като лешояди, готови да нанесат смъртоносния удар. Аз трябва да защитя фамилията, клана, властта… Но как? Не зная дори на кого мога да се доверя!

Хироши Таки продължаваше да лежи по гръб на своя футон и да наблюдава сенките, които пробягваха по тавана.

Черна и почти незабележима в нощния мрак фигура ловко се прокрадваше по дърветата на градината. Добра се до покрива без нито за миг да се спусне на земята, прекоси го безшумно и внимателно отвори прозореца на една от стаите за гости.

Фигурата беше облечена в черни дрехи, на тавата си имаше черна качулка. Кожата, която прозираше през процепа за очите, беше внимателно почернена със сажди, такива бяха и китките. На краката имаше леки черни обувки с гумени подметки.

В къщата живееха доста хора и фигурата трябваше да действа с безкрайно внимание. Даваше си сметка, че войниците на империята Таки бяха тренирани изключително добре и всеки трябва да се съобразява с тях.

Безшумна като призрак, фигурата бавно прекоси стаите за гости и спомагателните помещения. Скоро се озова в близост до спалните. Тук всичко тънеше в тишина, от обзавеждането се излъчваше интимност и домашен уют. Беше успяла да мине покрай няколко от телохранителите, без да бъде забелязана от никого. Просто защото усещаше присъствието им в мрака и навреме се сливаше със сенките. И войниците минаваха на крачка от нея, без да я усетят, просто защото тази фигура притежаваше умението да изключва душата си от живота и буквално преставаше да съществува.

Хироши Таки се обърна към момичето до себе си.

То дишаше дълбоко и равно, твърдите му гърди леко се повдигаха и отпускаха. Опита се да си спомни името й, но в съзнанието му беше останал само споменът от удоволствието, което беше получил. Изглежда това удоволствие беше единственото реално нещо в неговия несигурен свят.

Въздъхна и притисна устни до лицето на спящото момиче. Топлината на тялото й се прехвърли в неговото, той почувства как бавно се отпуска. Има път през ужасния лабиринт. Винаги има път. Нали така казваше баща му? Нали така възпитаваше синовете си? Да, винаги има път. При подходящи условия дори враговете могат да станат съюзници. Спомни си живо какво му беше разказал Ватаро преди години. Как човекът, изпратен да го убие, застанал на негова страна и започнал да брани живота му… Хироши го беше виждал със собствените си очи и затова беше сигурен, че чудото може да се повтори. Дали няма да успее да привлече този човек и на своя страна? Той беше спасил живота на Ватаро Таки, спокойно би могъл да стори същото и по отношение на първородния му син…

„Да, реши Хироши. Точно това трябва да…“

Трясъкът беше оглушителен и Хироши неволно подскочи. Гредите, поддържащи покрива, се разцепиха, върху голото му тяло се посипаха мазилка и късчета натрошени керемиди.

— Какво, по дяволите…

През дупката надникна сребърен лъч лунна светлина, тънък като кинжал. Нещо проблесна в него и се стрелна надолу. Нещо метално и твърдо, което потъна в разголената гръд на спящото момиче.

Бедното същество се закашля, тялото му се изви като дъга. Очите широко се разтвориха, ръцете се протегнаха към Хироши, но върху лицето вече застиваше маската на смъртта.

В стаята се спусна безплътна сянка, създадена сякаш от плетеницата на лунните лъчи.

Хироши присви очи и напрегнато попита:

— Кой е?

Отвърна му тих смях, мрачен и заплашителен, сякаш идващ от пламтящите дълбини на ада.

— Зиро! — прозвуча далечен, сякаш неземен глас.