Ерик Лустбадер: Документът Катей (Книга 1)

Приближаваха се към главното отклонение за Каанапали. Тук движението ставаше двупосочно, срещу отклонението имаше зелено островче, в средата на което се издигаха няколко стройни палми. От него започваше тясна алея за пешеходци, оградена с ярки разцъфнали декоративни храсти. Сивет светкавично прецени обстановката, даде газ и продължи да си пробива път в оживения трафик. Зад гърба му свиреха клаксони, хората ядосано му подвикваха. Островчето бързо се приближаваше. Сивет намали и се включи в дясното платно, сякаш имаше намерение да свие в отклонението за Каанапали. Ферарито направи същото.

Сивет изчака до последната секунда после рязко изви волана и даде газ. Десният калник на мустанга се вряза в багажника на някакво шеви, колата опасно се люшна, но все пак успя да преодолее бордюра, който ограждаше зеленото островче. Пружините отчаяно изскърцаха, когато колелата влязоха в съприкосновение с мекия пясък на пешеходната алея, Сивет за момент беше заслепен от фаровете на някаква кола, която се движеше в обратна посока.

Ферарито остана редом с него, но между двете коли вече имаше надеждна преграда — насрещното движение.

Сивет хвърли поглед през рамо и се усмихна. Адреналинът в кръвта му го караше да потръпва от възбуда. Преследвачът беше отстранен! Очите му се върнаха върху алеята, от устата му се откъсна отчаян вик.

Там, където допреди миг нямаше никого, сега изведнъж се бяха появили две млади момичета в розово-сини екипи за бягане. Русите им коси бяха вързани на опашки, лицата им бяха зачервени и радостно възбудени. Тичаха и разговаряха помежду си, очевидно, без да забелязват връхлитащия мустанг.

„Господи, та те не ме виждат!“, възкликна безгласно Сивет. Тон и половина метал връхлиташе върху двете прекрасни млади създания с повече от сто и тридесет километра в час! Сивет скочи на спирачката, макар да си даваше сметка, че няма да успее. Вляво от колата имаше петметров ров, по ръба на който растяха диви бугенвилии с прекрасни розови, алени и оранжеви цветове.

Беше прекалено близо, скоростта му беше огромна. Всеки момент щеше да помете двете момичета, освен ако…

Сивет направи единствената възможна маневра: сви надясно и изскочи на платното за насрещно движение. Надяваше се да улучи някакъв промеждутък в трафика, за да може да заобиколи момичетата и отново да…

Трясък и скърцане на метал. Мустангът се вряза в идващия насреща тежък камион, който отнесе фара и десния му калник. После предницата му се вдигна във въздуха и се стовари върху асфалта със смразяващ кръвта тътен. Сякаш наистина се беше превърнал в див кон, вдигнал се ужасено на задните си крака. Предпазният колан се скъса и тялото на Сивет полетя навън. Инстинктивно погледна към мястото, на което допреди миг бяха момичетата. Видя ги на ръба на рова, притиснали юмручета до уста, пребледнели от ужас, но цели и невредими. Беше успял да ги спаси!

После започна да пропада в мрачна и сякаш бездънна пропаст. В съзнанието му отново се появи онова лице. Лице на призрак! Едва сега го свърза и с определено име: Зиро — Всепобеждаващия дух!

В следващия миг мустангът изпищя като живо същество и купето му потъна в буйни пламъци.

Хироши Таки лежеше гол до кръста. Плъзгащите се екрани от оризова хартия бяха дръпнати и хладният нощен въздух гальовно докосваше кожата му.

Имаше един старец, който притежаваше огромна по значение тайна информация, помисли си той. Но вече го няма.

Преди три дни Хироши беше свидетел на последните мигове от живота на баща си. В очите му прочете онова познание, за което мечтаеше повече от всичко на света. Познанието, трупано в продължение на десетилетия. В Япония положително имаше много хора, които биха дали всичко, за да притежават това познание. Богатство, слава, влияние… Но съдбата определи него — Хироши Таки, първородния син на Ватаро Таки, за наследник на безценното съкровище от информация, позволило изграждането на една от най-мощните империи на този свят. Империя в сянка.

Поне така мислеше Хироши. После обаче дойде ударът и цялата лява половина на тялото на баща му остана парализирана. Включително и мозъкът. Познанието си остана там. Хироши го усещаше ясно — една черна хищна риба, плуваща в океана от болка, който изпълваше очите на Ватаро Таки.

Не е честно, мислеше Хироши. Не е честно човек да понася такава болка, каквато понасяше баща му. Не е честно човек като него да не може да получи това, което му се полага по рождение. Но това беше тяхната карма, на бащата и сина…