Ерик Лустбадер: Документът Катей (Книга 1)

Известен с логичната си мисъл и способността за точни анализи, Сивет отдавна беше открил причината за своите кошмари — те не се дължаха на факта, че изпитва вина за своите грехове, а по-скоро на чувството, че сам е избрал начина си на живот. И никога не беше допускал, че този начин на живот ще го насочи надолу, по тясната пътека, която не води за никъде…

За пръв път от десетки години той беше наистина сам. И на този факт се дължаха мислите за Бога, които все по-често се появяваха в главата му. Всичко се промени, той вече беше беглец, който се спасява от живота. Веднъж вече бяха успели да открият следите му. Почти. И всичко изригна в пламъци. Все пак им се измъкна и пристигна тук.

Колко време им трябва, запита се той. Да го открият и тук? Два дни, най-много три. Те са умни, те притежават безупречна организация. Господи, та той ли не знае това! Устата му понечи да се изкриви в иронична усмивка, спряха я зъбите, потънали здраво в тънките устни.

Всичко опира до риска, до дяволския, опасния, последния риск! Надеждата може и да е вечна, но колко крехка е понякога тя! Рискувам всичко. Залагам не само живота си, но и много повече. На един инстинкт. И дълбоко вярвам, че ще се окажа прав. Но какво ще стане, ако греша?

Навсякъде около себе си чувстваше живота на обикновените хора. На онези, за които той се очертава от периметъра на две деца, два автомобила и един час пътуване до местоработата. Потръпна при мисълта, че и той би трябвало да се ограничава в подобен периметър.

Понякога се чудеше на пълната липса на угризения на съвестта. Чувстваше се като монах, който не може да се приобщи към вярата дори и след усърдното усвояване на религиозните догми.

Животът го беше приобщавал към много и различни олтари. Веднъж, преди двадесет години, почти го убиха край един от тях. Спаси се с цената на поредното ликвидиране. С поредното изтръгване на чужд живот… И разбра, че милостта рядко се идентифицира с чистотата на духа. Сивет познаваше много хора от своята професия, които редовно ходеха на църква. И именно те най-много обичаха да убиват…

Сивет не изпитваше дълбоката, понякога почти сексуална наслада, която изпитваха голяма част от колегите му. Но същевременно си даваше сметка, че в тази професия няма по-добър от него, независимо от липсата на споменатата наслада.

Истински обичаше единствено сенчестия свят на тайните, който обитаваше. За него този свят беше като чашата чай за англичанина — винаги топъл, винаги желан. Караше го да се чувства уверен, спокоен и истински свободен човек. Благодарение на този свят Сивет се превръщаше в ярко оцветено хвърчило, което се носи на крилете на невидим, но божествен вятър. Вятър, за който обикновените смъртни дори не подозират, но който превръщаше него — избраника на Бога, в див и тържествуващ дух, в опиянен от своята мощ демон.

Отрезвяването обаче беше безмилостно. След всяка операция пред него зейваше мрачната паст на Чистилището. Този път нещата бяха различни и само той беше в състояние да го разбере.

Гущерчето продължаваше да го гледа. Сивет грабна бутилката и си наля четири пръста уиски. Погледна течността и решително отмести чашата настрана. Плъзна се на колене на пода и започна да се моли на един Бог, когото не можеше да си представи, а още по-малко да разбере. Буда ли беше той? Или може би Йехова, Исус? Това Сивет не можеше да определи. Но сега, изпаднал в най-тежката криза на живота си, свързана директно с бъдещето на света, той изпитваше непреодолимото желание да разговаря с някого, с НЕЩО, което е далеч по-съвършено от него самия. Мичико би казала, че това нещо е природата. А Сивет можеше да направи само едно — да склони глава и да остави потока на съзнанието си да потече обратно към извора…

После изхвърли уискито в умивалника. Ледът, който не беше използвал през нощта, отдавна се беше стопил. Отпи глътка от все още хладната вода. Втренченият поглед на гущера започна да го притеснява и той се насочи към терасата. Имаше чувството, че влечугото го изследва с вниманието на човек, сетивата му се опънаха до скъсване.

Намираше се на последния етаж — правило, на което никога не изневеряваше. Гледката беше великолепна, а така спазваше и железните правила на личната безопасност. Бяха го учили да бъде внимателен навсякъде, при всички обстоятелства.

Сините, кристалночисти води на протока Молокай подканящо проблясваха отвъд стройните стволове на палмите и ярката зеленина на овощните градини покрай брега. Утринният ветрец постепенно стихваше и опитното око на Сивет безпогрешно определи, че настъпващият ден ще бъде тих и спокоен, особено подходящ за риболов.