Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

— И тук на сцената се появявате вие. Ще ликвидирате набелязаните в списъка индивиди. Всяка операция трябва да носи белезите на нещастен случай.

Филип обмисли чутото и бавно вдигна глава:

— Мога ли да попитам защо трибуналите са безсилни по отношение на въпросните индивиди? Правосъдието несъмнено би било в състояние да ги накаже, ако те наистина са били военнопрестъпници.

— Други въпроси? — отвърна Силвърс и отправи поглед в тавана.

— Дайте да говорим по същество — намеси се Джонас. — Нека си представим истинското и вероятно съвсем банално състояние на нещата. Само така ще съумеем да открием логиката в действията на бюрокрацията. Хората от тези списъци положително продължават да упражняват своето влияние над правителството. И ни засипват с онзи вид мръсотия, която няма как да извадим на повърхността…

Филип разгърна папката и започна да чете:

— Арисава Ямамото, Щигео Накаима, Дзен Годо… — вдигна глава и попита: — Мога ли да знам по какъв критерий са били подбрани тези имена, след като сам признавате отличната работа на японската бюрокрация за заличаване на следите?

Полковник Силвърс пуфкаше с лулата си и с интерес наблюдаваше кръгчетата дим, които се виеха към тавана. След секунда сведе очи към посетителите си и твърдо изрече:

— Пристъпете към изпълнение на заповедта, господа! Действайте в строго съответствие с инструкциите!

Филип трябваше да благодари на ЦРГ за своята женитба. С Лилиан Хадли се запозна именно в Токио.

Това стана в края на декември 1946 година. Двамата с Джонас започваха втория месец от престоя си в Япония. Цял следобед валя и нощта беше чиста. Подходящо време за коледната програма, която пътуващите американски артисти щяха да изнесат пред окупационните части.

Лилиан застана в кръга на прожекторите с блестящ микрофон в ръка, зад гърба й тъмнеше големият оркестър. Филип трудно можеше да изрази общата сила на впечатлението, което му направи тази жена. Гласът й беше ясен и чист, но все пак оставаше някак незабележим в сравнение с общото й излъчване. Голямата й дарба беше начинът, по който осъществяваше контакт с публиката. Очевидно страшно й харесваше да бъде център на вниманието на над двадесет хиляди войници. Това личеше от самото й пеене, от начина, по който се навеждаше да докосне нечия ръка, да погали друга буза… Беше стопроцентова американка, момичето на съседите, което някак изведнъж се появява на корицата на нашумяло списание… С две думи — тя напомняше за дома, за приятелите и близките. И всички се влюбиха в нея.

Филип също. Впил очи в стройната фигура на сцената, той си даде ясна сметка къде се намира и колко дълго е било отсъствието му. Не само от дом, град и родина, а и от всичко, което означаваше нормален живот. Обзе го онзи остър пристъп на носталгия, който кара емигрантите да проливат по някоя сълза в чашата с уиски и да скачат да се бият с първия срещнат.

Концертът свърши и Филип откри, че краката сами го носят зад кулисите. Пропускът на ЦРГ беше напълно достатъчен, за да преодолее поставената нагъсто охрана. Озовал се зад кулисите, сред забързани хора в театрални одежди и покрити с дебели пластове грим лица, сред сандъци и прожектори, купища кабели и пръснати инструменти, той за момент се обърка. А после видя Лилиан.

Стоеше сама, встрани от суматохата. Царствена и някак недостъпна, тя отпиваше кафе от книжна чашка и замислено наблюдаваше хаоса около себе си. Заприлича му на някоя от онези колежански красавици, които привличат гладните погледи на всички млади мъжкари около себе си и сладко им се усмихват. Съвършени и недостъпни в своята красота. На практика не беше виждал подобна сцена, познаваше я единствено от филмите. По простата причина, че не беше учил в колеж. Фермата се беше погрижила за това. Което, разбира се, не означаваше, че образованието му липсваше. Филип винаги беше обичал да чете, за него книгите бяха онази магия, която му позволяваше да мечтае, да се откъсне от действителността, да забрави…

Без да съзнава какво точно възнамерява да направи, той пристъпи към Лилиан и й се представи.

Тя се смееше на шегите му, с удоволствие приемаше комплиментите му, постепенно преодоля първоначалното си стеснение. Не след дълго Филип разбра колко е самотна, колко й липсват близките. Беше от онези момичета, които всеки младеж иска да заведе не само на кино в събота вечер, но и да ги покаже на приятелите си, да предизвика завистта им…

Времето щеше да покаже, че Лилиан Хадли притежава качеството да остарява бавно и — нещо, което беше особено важно — с благородно достойнство. Но в онези дни тя беше буквално ослепителна. Баща й — Сам Хадли, беше генерал–полковник от щаба на Макартър, известен с пуританското си поведение възпитаник на школата на Джордж Патън. Беше великолепен офицер от кариерата, от онези, които бяха в състояние да вземат бързи и точни решения във всякаква обстановка. Същият генерал Хадли, който беше един от създателите на ЦРГ, един от архитектите на американската стратегия в следвоенна Япония. Говореше се, че президентът се съветвал единствено с него по въпросите, свързани с дългосрочната политика на Съединените щати в Далечния изток.